Тя мислеше за него с оптимизъм и си го представяше как върви по някой пуст път. Понякога го виждаше да се спотаява в нишата на някоя врата или да се измъква при проверка с помощта на документите си за самоличност.
Тримата мъже се появяваха навсякъде.
Виждаше татко на прозореца на училището. Макс често седете с нея край огнището. Алекс Щайнер се появяваше, когато тя беше с Руди и ги гледаше втренчено, щом захвърлеха колелетата си на улица „Мюнхен“ и надничаха в ателието му.
— Виж тези костюми — казваше й Руди, залепил лице о стъклото. — Всичко това отива на вятъра.
Колкото и да беше странно, едно от любимите развлечения на Лизел бяха посещенията при фрау Холцапфел. Сега тя и четеше и в сряда. Бяха свършили вече съкратената версия на „Свирачът“, за да продължат с „Приносителят на сънища“. Старата жена понякога й правеше чай или я гощаваше със супа, която беше несравнимо по-добра от тази на мама. Не беше толкова водниста.
Между октомври и декември имаше още един парад на евреи, а след това и още един. Както и миналия път, Лизел се беше втурнала по улица „Мюнхен“, за да провери дали Макс Ванденбург не е сред тях. Беше раздвоена между огромното си желание да го види — да се увери, че е жив — и отсъствието му, което можеше да означава много неща, включително, че е на свобода.
В средата на декември малка група евреи и други нищожества минаха по улица „Мюнхен“ на път за Дахау. Парад номер три.
Руди тръгна целеустремено по улица „Химел“ и се върна от №35 с една малка торба и две колелета.
— Готова ли си, Saumensch?
Те караха пред парада към Дахау и спряха на едно пусто място на пътя. Руди поднесе торбата на Лизел.
— Вземи си шепа — рече той.
— Не съм сигурна, че идеята е добра.
Той тръсна няколко парчета хляб върху дланта й.
— Баща ти го направи.
Нима можеше да спори? Боят с камшик при всяко положение си струваше.
— Ако сме бързи, няма да ни хванат. — Руди започна да разпределя хляба между двама им. — Така че, размърдай се, Saumensch.
Изкушението беше твърде голямо за Лизел. На лицето и имаше следа от усмивка, когато тя и Руди Щайнер, нейният най-добър приятел, наредиха парчетата хляб на пътя. Когато свършиха, те взеха колелетата си и се скриха сред елите.
Пътят беше дълъг и прав. Не след дълго войниците се зададоха с евреите. Лизел наблюдаваше момчето сред сенките на дърветата. Как се бяха променили нещата — от крадец на плодове той се беше превърнал в дарител на хляб. Русата му коса, макар да потъмняваше, грееше като свещ. Тя чу коремът му да къркори и въпреки това Руди даваше на хората хляб.
Германия ли беше това?
Нацистка Германия?
Първият войник не видя хляба — той не беше гладен — но първият евреин го видя.
Той протегна сбръчканата си ръка към къшея хляб и го натъпка като в унес в устата си.
Макс ли е това? — мислеше си Лизел.
Не виждаше добре от мястото, където се намираше, и затова се премести малко по-напред.
— Хей! — Руди беше бесен. — Не мърдай. Ако ни намерят тук и ни свържат с хляба, с нас е свършено.
Лизел, обаче, не го послуша.
Още евреи започнаха да се навеждат, взимайки хляб от пътя, и от прикритието си зад дърветата, крадецът на книги изучаваше всеки един от тях. Макс Ванденбург не беше там.
Облекчението й беше краткотрайно.
То си отиде, когато един от войниците забеляза един затворник да посяга към земята. На всички беше наредено да спрат. Пътят беше внимателно огледан. Затворниците дъвчеха колкото може по-бързо и по-безшумно и гълтаха колективно.
Войникът взе няколко парчета хляб от земята и ги разгледа един по един. Затворниците също гледаха.
— Ето там!
Един от войниците закрачи към момичето, което се криеше зад близките дървета. Сетне видя и момчето. И двамата хукнаха.
Те избраха различни посоки под надвисналите клони и високия таван на гората.
— Не спирай да бягаш, Лизел.
— Ами колелетата?
— Scheiss draf! Да вървят по дяволите!
Лизел тичаше и след стотина метра прегърбеният дъх на войника я наближи. Той се изравни с нея и тя вече чакаше ръката, която щеше да я залови.
Но й провървя.
Единственото, което получи беше ритник по задника и шепа думи.