— Разкарай се, момиче, мястото ти не е тук!
Лизел го послуша и тича още цял километър. Клоните драскаха ръцете й, шишарки се търкаляха в краката й и вкусът на елови иглички звънтеше в белите й дробове.
Върна се цели четирийсет и пет минути по-късно и намери Руди да седи до ръждясалите колелета. Той събираше онова, което беше останало от стария хляб и дъвчеше енергично.
— Казах ти да не се приближаваш прекалено много — рече приятелят й.
Тя се обърна с гръб към него.
— Имам ли отпечатък от крак отзад?
Скритият скицник
Няколко дни преди Коледа имаше ново въздушно нападение, но на град Молкинг му се размина. Според новините по радиото повечето бомби бяха паднали в полето.
По-важно, обаче, беше онова, което се случи в скривалището на семейство Фидлер. След като пристигнаха всички обичайни обитатели, те се настаниха със сериозни лица и погледнаха момичето в очакване.
Гласът на татко прозвуча гръмко в ушите й: „И ако има още бомбардировки, продължавай да четеш в убежището.“
Лизел чакаше. Трябваше да е сигурна, че го искат.
— Чети, Saumensch! — каза Руди от името на всички.
Тя отвори книгата и думите отново намериха пътя си до всички, които бяха в скривалището.
По-късно, след като сирените им бяха позволили да се върнат по домовете си, Лизел седеше в кухнята с мама.
На лицето на Роза Хуберман беше изписана загриженост и не след дълго тя взе един нож и излезе от стаята.
— Ела се мен — каза мама.
Тръгна към всекидневната и дръпна чаршафа изпод дюшека си. Отстрани дюшекът имаше подшит разрез. Ако човек не знаеше, че е там, вероятно изобщо нямаше да го забележи. Роза го разпра внимателно и вкара цялата си ръка чак до мишницата. Когато я извади, тя държеше скицника на Макс Ванденбург.
— Той ми каза да ти го дам, когато си готова — поде тя. — Мислех си за рождения ти ден, но после го оставих за Коледа. — Роза Хуберман стоеше и на лицето й имаше странен израз. Не беше гордост, а по-скоро в съзнанието й като че ли беше оживил някакъв спомен. — Мисля, че ти винаги си била готова, Лизел — продължи мама. — От момента, в който пристигна тук и се вкопчи в онази порта, беше предопределено да получиш това.
Роза й подаде книгата.
На корицата пишеше следното:
Лизел я държеше в меките си длани. Очите й бяха широко отворени.
— Благодаря, мамо.
Тя я прегърна.
Момичето копнееше също да каже на Роза Хуберман, че я обича. Колко жалко, че не го направи.
Лизел искаше да прочете книгата в мазето, за да си спомни старото време, но мама я убеди да си избере друго място.
— Макс неслучайно се разболя там долу — рече Роза. — Едно нещо ще ти кажа, момиче, няма да позволя и ти да се разболееш като него.
Лизел чете в кухнята.
Червени и жълти процепи в печката.
Игрословецът.
Тя напредваше през безбройните скици, истории и картинки с обяснения под тях. Там беше Руди, качен на подиум с три златни медала на шията му. „Коса с цвят на лимон“ беше написано отдолу. Снежният човек също се появи на едно място, както и списъкът с тринайсетте подаръка, да не говорим пък за безчетните описания на нощите в мазето и край огъня.
Имаше, разбира се, многобройни мисли, рисунки и мечти, свързани с Щутгарт, Германия и фюрера. Спомените на Макс за семейството му също бяха там. Той се бе поддал на изкушението и ги беше включил. Трябваше да го направи.
Сетне дойде страница 117.
И точно там се появяваше Игрословецът.
Това беше нещо като басня или приказка. Лизел не можеше да определи точно жанра. Дори дни по-късно, когато провери и двете думи в речника „Дуден“, тя не можа да намери отчетлива разлика между тях.
На предишната страница имаше малка бележка.
Тя прелисти страницата.
Имало някога един странен малък човек. Той взел три важни решения за живота си: