Гласовете и ударите на брадвата се чували все по-смътно отдолу. По небето се носели облаци — бели чудовища със сиви сърца. Изплашен, но изпълнен с решимост, игрословецът останал на дървото, очаквайки падането му.
Но дървото не помръдвало. Минали много часове, но фюрерът не успявал да направи дори и резка върху дънера му. Останал почти без сили, той заповядал на друг човек да продължи.
Минали дни. Сетне седмици. Сто деветдесет и шест войника не успели да оставят дори и белег върху дървото на игрословеца.
— Но какво яде тя? — питали се хората. — Как спи?
Те всъщност не знаели, че други игрословци хвърляли продукти на момичето и то слизало на по-ниските клони да ги събере.
Валяло сняг. Валяло дъжд. Сезоните идвали и си отивали. А игрословецът оставал на дървото.
Когато и последният секач се отказал, той извикал на момичето:
— Игрословецо! Можеш да слезеш вече! Никой не може да победи това дърво!
Игрословецът едва дочул думите на мъжа долу и прошепнал в отговор:
— Не, благодаря. — Момичето знаело, че единствено благодарение на него дървото не можело да бъде отсечено.
Не е ясно колко време минало така, но един следобед в града пристигнал нов секач.
Чантата му изглеждала твърде тежка за него, очите му били уморени и едва тътрел краката си от изтощение.
— Дървото — обърнал се той към хората. — Къде е то?
След него се помъкнала тълпа и когато пристигнали на мястото, най-високите клони на дървото били обвити в мъгла. Игрословецът чул хората да викат отдолу, че бил дошъл нов секач, който щял да сложи край на нейното бдение.
— Тя няма да слезе — казвали хората. — За нищо на света.
Те, обаче, не знаели кой е секачът и не допускали, че нищо не може да го спре.
Той отворил чантата си и извадил от нея нещо много по-малко от брадва.
Хората се изсмели.
— Не можеше да отсечеш дърво с един стар чук.
Младият мъж не им обърнал внимание. Само преровил чантата си, търсейки пирони. Пъхнал три от тях в устата си и се опитал да забие четвъртия в ствола на дървото. Най-ниските клони сега били много високи и той сметнал, че ще му трябват четири пирона, за да може да стъпи на тях и да ги достигне.
— Вижте го този идиот — засмял се гръмогласно един от зяпачите. — Никой не успя да отсече това дърво с брадва, а той си мисли, че може да го направи с… — В следващия момент мъжът замълчал.
Първият пирон влязъл в дървото и бил закован здраво с четири удара. Последвал го вторият и мъжът започнал да се катери.
Когато стъпил на четвъртия пирон, вече можел да достигне клоните и продължил нагоре. Искало му се да извика от радост, но се въздържал.
Отнело му часове да се изкачи до върха на дървото и когато най-накрая стигнал там, намерил игрословеца да спи под своите одеяла и облаците.
Мъжът гледал момичето няколко минути. Слънцето топлело покрива от облаци. Той се пресегнал, докоснал ръката му и игрословецът се събудил.
Момичето разтъркало очите си и след като дълго изучавало лицето му, заговорило:
Наистина ли си ти?
„От твоята буза ли взех онова семенце?“, мислело си то.
Мъжът кимнал.
Сърцето му трепнало и пръстите му се вкопчили по-здраво в клоните.
— Да, аз съм — казал той.
Двамата стояли заедно на върха на дървото. Чакали облаците да се разпръснат и когато това станало, видели останалата част от гората.
— Тя няма да спре да расте — рекло момичето.
— Нито пък това дърво. — Мъжът погледнал клона, за който се държал. Той имал право.
След като дълго гледали и разговаряли, те поели бавно надолу, изоставяйки храната и одеялата.
Хората не можели да повярват на очите си и в мига, в който игрословецът и младият мъж стъпили леко на земята, по дървото веднага се появили следи от удари с брадва. По ствола му имало безброй белези и земята започнала да потръпва.
— То ще падне! — изкрещяла една млада жена. — Дървото ще падне! — И тя била права. Дървото на игрословеца, което било високо цели километри, започнало да се накланя. То изстенало и се сгромолясало на земята. Светът потреперил и когато най-накрая тътенът заглъхнал, дървото лежало сред останалите дървета в гората. То не я унищожило цялата, но прорязало в нея пътека с по-различен цвят.