Игрословецът и младият мъж се покачили на падналия дънер и тръгнали по него, заобикаляйки клоните.
Когато погледнали назад, те видели, че по-голямата част от тълпата била започнала да се разотива по домовете си, които били в гората.
Докато вървели, те на няколко пъти спирали и се ослушвали. Струвало им се, че чуват гласове и думи зад себе си — там, върху дървото на игрословеца.
Лизел дълго седя на кухненската маса, чудейки се къде ли е Макс Ванденбург сега, в онази безкрайна гора. Стаята се къпеше в светлина. Тя заспа. Мама я накара да си легне и тя тръгна към леглото си, притиснала скицника на Макс до гърдите си.
Часове по-късно Лизел се събуди, намерила отговор на въпроса си.
— Разбира се — прошепна тя. — Разбира се, че знам къде е. — Сетне отново заспа.
И сънува дървото.
Колекцията от костюми
на един анархист
В дните преди Коледа на 1942 г. наваля дебел тежък сняг. Лизел прочете „Игрословецът“ много пъти, разглеждаше рисунките и мислеше над коментарите към тях. На Бъдни вечер тя взе едно решение за Руди. И ако някой кажеше, че е твърде късно за него, можеше да върви по дяволите. Малко преди да се мръкне, почука на вратата на съседната къща и му каза, че има коледен подарък за него.
Руди погледна към ръцете й и надникна зад нея.
— Е, къде е този подарък?
— Забрави тогава.
Но Руди се досети за какво ставаше дума. Беше я виждал такава и преди. Дръзки очи и влажни пръсти. Дъхът на кражбата я обгръщаше отвсякъде и той усещаше уханието му.
— Този подарък — предположи Руди. — Той още не е у теб, нали?
— Не.
— Нито пък имаш намерение да го купуваш.
— Разбира се, че не. Мислиш ли, че имам някакви пари? — Снегът продължаваше да вали. По края на тревата имаше лед като натрошено стъкло. — Знаеш ли къде е ключът? — попита тя.
— Ключът за какво? — Но на Руди не му трябваше много време, за да се досети. Влезе вътре и бързо се върна. — Време е за пазар — каза той, цитирайки Виктор Шемел.
Светлината на деня бързо гаснеше и с изключение на църквата цялата улица „Мюнхен“ беше затворена в очакване на Коледа. Лизел крачеше бързо, за да не изостава от Руди. Скоро се спряха пред витрината на определения магазин. STEINER — SCHNEIDERMEISTER. Върху стъклото имаше тънък пласт от кал и мръсотия, който се беше натрупал през изминалите седмици. Зад него манекените стояха като свидетели. Те бяха сериозни и нелепо елегантни. Трудно беше да се отърсиш от чувството, че виждат всичко.
Руди бръкна в джоба си.
Беше Бъдни вечер.
Баща му беше близо до Виена.
Момчето не мислеше, че той би имал нещо против, ако проникнеха незаконно в любимия му магазин. Обстоятелствата го налагаха.
Вратата се отвори плавно и те влязоха. Първият импулс на Руди беше да натисне ключа на осветлението, но електричеството вече беше прекъснато.
— Има ли тук някакви свещи?
— Аз донесох ключа — каза той намусено. — И идеята освен това беше твоя.
В този момент Лизел се препъна в нещо на пода. Сетне върху нея падна един манекен. Той опипа ръката й и я затрупа с дрехите, в които беше натъкмен.
— Махни това нещо от мен! — извика момичето. Манекенът беше станал на четири части: тяло, глава, крака и две отделни ръце. Когато най-накрая се изправи, Лизел изхриптя:
— Мили боже!
Руди бе взел една от ръцете и я потупа с нея по рамото. Когато тя се обърна, уплашена, той я протегна към нея в знак на приятелство.
— Приятно ми е да се запознаем.
Няколко минути те се лутаха объркано в тясното шивашко ателие. Руди тръгна към щанда, но се препъна в една празна кутия и изруга.
— Това е нелепо! — каза той и затърси опипом пътя си към изхода. — Почакай ме тук.
Лизел седна, държейки ръката на манекена, и малко по-късно приятелят й се върна с един запален фенер от църквата.
Около лицето му имаше пръстен от светлина.