— И така, къде е този подарък, за който говореше? И не ми казвай, че е някой от тези гадни манекени.
— Дай светлината насам.
Когато момчето се приближи към далечния ляв ъгъл на ателието, Лизел взе фенера в едната си ръка и започна да рови из окачените костюми с другата. Издърпа един от тях, но се отказа от него и посегна към друг.
— Не, този е твърде голям. — След още два опита тя задържа един тъмносин костюм пред погледа на Руди Щайнер. — Този дали ще ти бъде по мярка?
Докато Лизел седеше в тъмното, Руди пробва костюма зад една от завесите. Там имаше малък кръг светлина и една сянка, която се обличаше.
Когато се върна, той вдигна фенера, за да може Лизел да го огледа. Без преградата на пердето, светлината беше като колона, която огряваше изискания костюм. Тя осветяваше и мръсната риза под сакото му и очуканите му обувки.
— Е? — попита той.
Лизел продължи огледа си. Тя го заобиколи и сви рамене.
— Не е зле.
— Не е зле! Бих казал, че изглеждам много добре даже.
— Обувките развалят общото впечатление. Както и лицето ти.
Руди остави фенера на щанда и тръгна застрашително към нея, преструвайки се на ядосан, но Лизел трябваше да признае, че изпита лека тревога. Това чувство бе заместено от облекчение и разочарование, когато той се препъна в окаяния манекен и се строполи на земята.
Лежейки на пода. Руди се засмя.
Сетне затвори очи и ги стисна силно.
Лизел се втурна към приятеля и се наведе към него.
Целуни го, Лизел, целуни го.
— Добре ли си. Руди? Руди?
— Той ми липсва — каза момчето, гледайки настрани.
— Frohe Weihnachten — отвърна Лизел. Тя му помогна да стане и пооправи костюма му. — Весела Коледа.
Част девета
Последният непознат
Следващото изкушение
Този път имаше кифли.
Но бяха стари.
Това бяха Kipferl19, останали от Коледа, които бяха забравени на писалището най-малко от две седмици. Приличаха на миниатюрни подкови със захарна глазура. Кифлите най-отдолу бяха залепнали за чинията. Останалите бяха струпани на купчина върху тях. Тя усети миризмата им, когато пръстите й се вкопчиха в перваза на прозореца. В стаята ухаеше на захар, тесто и хиляди страници.
Нямаше бележка, но на Лизел не й трябваше много време, за да се досети, че Илза Херман отново стоеше зад това. Не съществуваше никаква възможност кифлите да не са предназначени за нея. Тя се върна обратно при прозореца и прошепна нещо през пролуката. Прошепнатата дума беше „Руди“.
Този ден бяха тръгнали пеша, защото пътят беше твърде хлъзгав за колелетата. Момчето стоеше на пост под прозореца. Когато го извика, лицето му се появи и тя му връчи чинията. Не беше нужно да го убеждава дълго да я вземе.
Докато поглъщаше кифлите с очи, той зададе няколко въпроса:
— Нещо друго? Мляко?
— Какво?
— Мляко — повтори Руди този път малко по-високо. Дори да беше доловил обидения тон в гласа на Лизел, той не го показа.
Лицето на крадеца на книги изникна отново над него.
— На умен ли се правиш? А какво ще кажеш да открадна единствено книгата?
— Исках само да кажа…
Лизел тръгна към далечната лавица, която беше зад писалището. Намери хартия и писалка в най-горното чекмедже и написа „Благодаря“, оставяйки бележката на видимо място.
От дясната й страна една книга изпъкваше като кост. Беше толкова избеляла, че изглеждаше почти наранена от тъмните букви на заглавието. Die Letzte Menschliche Fremde — „Последният непознат“. Книгата изшептя тихо, когато я взе от лавицата и по пода се посипа прах.
Тъкмо когато се канеше да излезе през прозореца, вратата на библиотеката изскърца. Лизел вече беше вдигнала коляно и грабливата й ръка беше подпряна на рамката на прозореца. Когато се обърна по посока на шума, тя видя жената на кмета в чисто нова хавлия и по пантофи. Върху джоба й беше избродирана свастика. Пропагандата беше влязла дори и в баните.
Те се наблюдаваха една друга. В един момент Лизел насочи погледа си към гърдите на Илза Херман, където беше свастиката и вдигна ръка.