Выбрать главу

По пътя за училище той се опита да изтъкне някои забележителности на града. Когато се чуха и други гласове на някои от братята и сестрите му, той каза на по-малките от него да си затварят устите, а по-големите му казаха да си затваря неговата. Като начало Руди насочи вниманието на Лизел към малък прозорец на втория етаж на една кооперация.

— Там живее Томи Мюлер. — Виждайки, че Лизел не си спомня за кого става дума, той добави: — Онзи с тиковете. Когато беше на пет години, той се загуби на пазара в най-студения ден от годината. Три часа по-късно, когато го намериха, се беше вкочанил от студ и ужасно го болеше ухото. После и двете му уши се възпалиха, направиха му три-четири операции и докторите съсипаха нервите му. Затова сега потрепва.

— И е слаб по футбол.

— Най-слабият.

След това дойде ред на ъгловия магазин на фрау Дилер на края на улица „Химел“.

* * * ВАЖНА ЗАБЕЛЕЖКА * * *
ЗА ФРАУ ДИЛЕР
Тя имаше едно златно правило.

Фрау Дилер беше чепата жена с очила с дебели стъкла и зъл поглед. Тя го беше усъвършенствала, за да обезкуражи всякаква идея за кражба от магазина й, който обслужваше със стойката на войник, леден глас и дъх, в който се долавяше уханието на „хайл Хитлер“. Самият магазин беше бял, студен и съвършено безкръвен. Малката къща, която беше притисната до него, тръпнеше малко по-силно от останалите сгради на улица „Химел“. Фрау Дилер предизвикваше това чувство и то беше единственото безплатно нещо в района на нейното владение. Тя живееше за своя магазин, а магазинът й живееше за Третия райх. Дори когато въведоха купони по-късно през същата година, се чуваше, че продавала някои трудни за намиране стоки под тезгяха и сетне дарявала парите на Нацистката партия. На стената зад стола, на който обикновено седеше, имаше фотография на фюрера в рамка. Ако влезехте в магазина й, без да кажете „хайл Хитлер“, нямаше да бъдете обслужени. Когато минаха покрай витрината на въпросния магазин. Руди насочи вниманието на Лизел към злобните очи зад бронирани стъкла, които ги следяха отвътре.

— Казвай „хайл“, винаги когато влизаш там — предупреди я той хладно.

Бяха се отдалечили вече доста от магазина, когато Лизел се обърна, за да види уголемените и приковани зад витрината очи, които продължаваха да ги наблюдават.

Зад ъгъла започваше главната улица „Мюнхен“, която беше покрита с киша.

Както често се случваше, покрай тях минаха няколко редици войници, които караха военното си обучение. Униформите им маршируваха изправени, а черните им ботуши допълнително каляха снега. Лицата им гледаха някъде напред, сурови и съсредоточени.

Когато войниците се скриха от погледите им, питомците на семейство Щайнер и Лизел минаха покрай още няколко витрини на магазини и внушителната сграда на кметството, която през близките години щеше да бъде подсечена през коленете и погребана. Някои от магазините бяха изоставени и все още окичени с жълти звезди и злостни антиеврейски надписи. Малко по-надолу църквата се беше прицелила в небето, а покривът й приличаше на живописен етюд с красиво застъпени керемиди. Общо взето, улицата приличаше на дълга сива цев — коридор от киша, хора, приведени от студа, и шляпащи стъпки.

В един момент Руди се втурна напред, повличайки Лизел със себе си.

Той почука на витрината на шивашкото ателие. Ако можеше да прочете табелата, тя щеше да види, че то принадлежеше на бащата на Руди. Магазинът не беше отворен, но вътре един мъж приготвяше някакви дрехи зад тезгяха. Той вдигна глава и им махна.

— Това е татко — съобщи й Руди и скоро те се озоваха сред тълпа от различни по размер Щайнеровци, които махаха с ръце, изпращаха въздушни целувки на баща си или просто кимваха в знак на поздрав (в случая с по-големите). Сетне всички продължиха към последната забележителност на път за училище.