— Не ми трябват подаянията ти, старче. — Сетне младежът стана и излезе.
— Какво му е? — попита сержантът, но никой не си направи труда да му отговори. Райнхолд Зукер беше просто двайсет и четиригодишно момче, което не можеше да играе карти, за да спаси живота си.
Ако не бе изгубил цигарите си в полза на Ханс Хуберман, той нямаше да се изпълни с презрение към него. Ако не го презираше, нямаше да смени мястото си с него няколко седмици по-късно, докато пътуваха по един доста безобиден път.
Едно място, двама мъже, кратък спор, и аз.
Мисълта как хората умират понякога ме убива.
Снеговете на Сталинград
В средата на януари на 1943 г., коридорът на улица „Химел“ беше тъмен и окаян, както обикновено. Лизел затвори портичката, тръгна към вратата на фрау Холцапфел и почука. Изненада се, когато видя човека, който й отвори.
Първата й мисъл беше, че това трябва да е един от синовете й, но той не приличаше на нито един от братята на фотографиите в рамка до вратата. Мъжът изглеждаше много по-стар, но беше трудно да се каже на колко години е. Лицето му беше обрасло с рунтави бакенбарди, а очите му бяха измъчени и напрегнати. От ръкава на куртката му висеше превързана ръка и през бинтовете се бяха просмукали няколко кървави череши.
— Може би трябва да дойдеш по-късно.
Лизел се опита да надникне зад него. Почти беше готова да извика на фрау Холцапфел, но мъжът я спря.
— Дете — каза той. — Ела по-късно. Аз ще те повикам. Къде живееш?
След около три часа на вратата на №33 на улица „Химел“ се почука и когато Лизел отвори, срещу нея стоеше мъжът. Черешите от кръв бяха станали колкото сливи.
— Тя вече те чака.
Навън под сивата сипкава светлина Лизел не можа да се сдържи и попита мъжа какво е станало с ръката му. Той изсумтя нещо под носа си преди да отговори:
— Сталинград.
— Моля? — Мъжът се беше извърнал към вятъра в момента, който произнесе единствената дума. — Не можах да ви чуя.
Този път отговорът му беше по-ясен и по-изчерпателен.
— Сталинград — ето какво се случи с ръката ми. Бях прострелян в ребрата и изгубих три от пръстите си. Задоволих ли любопитството ти? — Мъжът пъхна здравата си ръка в джоба и потръпна, изпълнен с презрение към германския вятър. — Сигурно си мислиш, че тук е студено?
Лизел докосна стената до себе си. Тя не можеше да лъже.
— Да, разбира се.
Мъжът се засмя.
— Това не е никакъв студ. — Той си извади цигара и я пъхна в устата си. Опита се да я запали с една ръка. При толкова силен вятър щеше да му е трудно да го направи и с две ръце, а с една беше направо невъзможно. Мъжът хвърли кибрита и изруга.
Лизел се наведе и го вдигна от земята.
Сетне взе цигарата от ръката му, пъхна я в устата си, но и тя не можа да я запали.
— Трябва да дърпаш междувременно — обясни мъжът. — В такова време това е единственият начин да я запалиш. Verstehst?
Момичето опита още веднъж, мъчейки се да си спомни как го правеше татко. Този път устата й се изпълни с дим. Той се изкачи към зъбите й и одраска гърлото й, но тя успя да не се разкашля.
— Браво на теб. — След като взе цигарата и опъна от нея, мъжът протегна здравата си лява ръка.
— Микаел Холцапфел.
— Лизел Мемингер.
— Ти ли идваш да четеш на майка ми?
В този момент зад нея се появи Роза и момичето почувства силната й изненада.
— Микаел? — каза тя. — Ти ли си?
Микаел Холцапфел кимна.
— Guten Tag, фрау Хуберман. Мина много време.
— Изглеждаш толкова…
— Стар?
Роза беше още в шок, но постепенно се успокои.
— Искаш ли да влезеш? Виждам, че си се запознал с доведената ми дъщеря… — Гласът й заглъхна, когато видя окървавената му ръка.
— Брат ми е мъртъв — рече Микаел Холцапфел и дори да беше ударил Роза със здравата си ръка, ефектът нямаше да е толкова силен, защото тя залитна назад. Войната несъмнено означаваше смърт, но човек винаги губеше почва под краката си, когато научеше, че тя е сполетяла някого, който е дишал и живял в непосредствена близост. Роза беше гледала как момчетата на семейство Холцапфел растат пред очите й.
Състареният млад мъж успя някак си да разкаже какво се е случило, без да губи самообладание: