— Бях в една от сградите, които използвахме като болница, когато го докараха. Това беше седмица, преди да потегля към вкъщи. Прекарах три дни от тази седмица до него, докато умре…
— Съжалявам. — Думите като че ли не дойдоха от устата на Роза. Някой друг стоеше зад Лизел Мемингер тази вечер, но момичето не смееше да погледне.
— Моля те — спря я Микаел. — Не казвай нищо друго. Мога ли да взема момичето да й почете? Съмнявам се дали майка ми ще чуе нещо, но тя каза да я доведа.
— Да, вземи я.
Бяха по средата на пътечката, когато Микаел Холцапфел си спомни нещо и се върна.
— Роза? — Минаха няколко секунди, преди мама да отвори вратата отново. — Чух, че синът ти е там. В Русия. Срещах няколко души от Молкинг и го научих от тях. Но вие сигурно вече знаете за това.
Роза се опита да го спре. Тя се втурна към него и го хвана за ръкава.
— Не, нищо не знаем. Той си тръгна един ден и никога повече не се върна. Ние се опитахме да го намерим, но после се случиха толкова много неща…
Микаел Холцапфел беше твърдо решен да избяга. Последното нещо, което искаше да чуе, беше още една сърцераздирателна история. Той се освободи и каза:
— Доколкото знам, е жив. — Сетне се върна при Лизел, която го чакаше до портата, но момичето не тръгна към съседната къща. То гледаше лицето на Роза, с което се случваше нещо странно.
— Мамо?
Роза вдигна ръка.
— Върви!
Лизел чакаше.
— Казах, върви.
Когато настигна завърналия се у дома войник, той се опита да подхване разговор. Микаел Холцапфел вероятно съжаляваше за думите, които беше изпуснал пред Роза и се опита да погребе грешката си под други думи. Вдигайки превързаната си ръка, той каза.
— Все още не мога да спра кървенето.
Лизел всъщност се зарадва, когато влезе в кухнята на семейство Холцапфел. Колкото по-скоро започнеше да чете, толкова по-добре.
Фрау Холцапфел седеше с мокри нишки от тел по лицето си.
Синът й беше мъртъв.
Но това беше само половината от бедата.
Тя никога нямаше да разбере как е станало, но аз мога да ви кажа, че един от нас, без всякакво съмнение, знае това. Като че ли винаги знам какво се случва, когато има сняг, оръдия и някаква бъркотия от човешки езици.
Когато си представям кухнята на фрау Холцапфел, описана от крадеца на книги, аз не виждам печката, дървените лъжици, водната помпа или нещо подобно. Най-малкото тези неща са на втори план. Аз виждам руската зима, снега, който се сипе от тавана и съдбата на втория син на фрау Холцапфел.
Името му беше Роберт и онова, което се случи с него, беше следното:
Беше 5 януари, 1943 г. Поредният мразовит ден. В снега, в града и по периферията му имаше много мъртви руснаци и германци. Онези, които бяха останали живи, стреляха по празните страници пред тях. Преплитаха се три езика. Руски, куршумите и немски.
Докато вървях сред падналите души, един мъж непрекъснато повтаряше „Сърби ме коремът.“ Въпреки шока, в който се намираше, той пълзеше напред към една тъмна обезобразена фигура, от която шуртеше кръв. Когато войникът с раната в корема я наближи, той видя, че това е Роберт Холцапфел. Ръцете му, по които имаше спечена кръв, ринеха сняг в областта на прасците, където краката му бяха откъснати от последната експлозия. Имаше горещи ръце и червени писъци.
От земята се издигаше пара. Гледката и миризмата на гниещ сняг.
— Аз съм — каза му войникът. — Петер. — Той се примъкна още няколко сантиметра по-близо.
— Петер? — попита Роберт с чезнещ глас. Сигурно бе почувствал присъствието ми наблизо. И още веднъж: — Петер?
По някаква причина умиращите винаги задават въпроси, на които знаят отговора. Може би защото по този начин умират със съзнанието, че са прави. Изведнъж всички гласово започнаха да звучат по един и същи начин. Роберт Холцапфел се отпусна на дясната си страна върху студената, наситена с па̀ри земя.
Сигурна съм, че той очакваше да ме срещне веднага, още там.
Но не се случи така.
За лош късмет на младия германец аз не го взех през онзи следобед. Прескочих го, носейки други бедни души в ръцете си и се върнах при руснаците.
Шетах напред назад, събирайки разглобените мъже. Мога да ви уверя, че това не беше приятна зимна разходка.