Както Микаел разказа на майка си, изминаха три много дълги дни, преди да дойда за войника, който остави краката си в Сталинград. Бях добре дошла в импровизираната болница и трепнах, когато долових вонята. Мъж с бинтована ръка обясняваше на един безмълвен войник с ужасено лице, че ще оцелее.
— Скоро ще си бъдеш у дома — уверяваше го той.
Да, у дома, мислех си аз. Завинаги.
— Ще те чакам — продължи той. — Трябваше да потегля към вкъщи в края на седмицата, но ще те изчакам.
По средата на следващото изречение на брат му, аз взех душата на Роберт Холцапфел.
Когато съм в някоя сграда, обикновено трябва да се напрягам, за да може погледът ми да преодолее тавана, но тук имах късмет. Малка част от покрива беше разрушена и виждах чудесно през образувалия се отвор. На метър от мен Микаел Холцапфел продължаваше да говори. Опитах се да не му обръщам внимание и се загледах в дупката над мен. Небето беше бяло, но цветът му скоро щеше да се промени. Както винаги, то се превръщаше в огромно покривало. Кръвта се процеждаше през него и на места облаците бяха мръсни като стъпки в топящ се сняг.
Стъпки ли? — питате вие.
Е, и аз се чудя чии може да са.
Лизел четеше в кухнята на фрау Холцапфел. Страниците вървяха една след друга нечути и макар руският пейзаж постепенно да избледня в очите ми, снегът отказа да спре и продължи да се сипе от тавана. Той затрупа чайника и масата. Наваля и по главите и раменете на хората.
Братът потръпна.
Жената плачеше.
А момичето продължаваше да чете, защото затова беше там и й беше приятно да знае, че е полезна с нещо в тежките дни след снеговете на Сталинград.
Неостаряващият брат
След няколко седмици Лизел Мемингер щеше да навърши четиринайсет.
Баща й все още го нямаше.
Тя още на три пъти чете на съкрушената жена. И още много пъти видя Роза да седи нощем с акордеона и да се моли, подпряла брадичка върху мяха.
И сега реши, че е време. Обикновено кражбите бяха онова, което я ободряваше, но този ден реши, че ще е по-добре да върне нещо взето.
Лизел бръкна под леглото и извади чинията. Изми я бързо в кухнята и излезе навън. Беше й приятно да върви на улиците на Молкинг. Въздухът беше остър и бездушен, като Watschen от ръцете на садистичен учител или монахиня. Шляпането на обувките й беше единственият звук по улица „Мюнхен“.
Докато вървеше по моста, зад облаците премина мълва за слънчева светлина.
Когато стигна №8 на Гранде Щрасе, тя се качи по стълбите, остави чинията до входната врата, почука и когато врата се отвори, момичето беше вече зад ъгъла. Лизел не погледна назад, но знаеше, че ако го направеше, щеше да види брат си да стои долу на стълбите, вече с напълно оздравяло коляно. Дори й се стори, че дочу думите му:
— Така е по-добре, Лизел.
С голяма тъга осъзна, че брат й завинаги щеше да остане на шест и когато си даде сметка за това, направи усилие да се усмихне.
Остана на моста на река Ампер, на мястото, където татко обичаше да се обляга на парапета. Стоеше там и се усмихваше и след като пое обратно към вкъщи, брат й никога повече не дойде в съня й. Да, той щеше да й липсва много в различни моменти от живота й, но никога нямаше да й е мъчно за мъртвешките му очи, които гледаха към пода във влака, нито за звука на кашлицата която убиваше.
Крадецът на книги лежеше в леглото си през нощта и момчето дойде само миг преди да затвори очите си. То беше част от една цяла трупа, защото много хора посещаваха Лизел в стаята й. Баща й стоеше срещу нея и й казваше, че вече е наполовина жена. Макс пишеше „Игрословецът“ в ъгъла. Руди беше гол до вратата. Понякога майка й стоеше на перона, който минаваше покрай леглото й. И някъде далече в стаята, която се простираше като мост до някакъв безименен град, брат й Вернер си играеше със снега в гробищния парк.
От коридора се чуваше хъркането на Роза, което отмерваше като метроном виденията й, а Лизел лежеше будна, обградена от тях, мислейки си за един цитат от най-новата й книга.
На сутринта виденията си бяха отишли и тя чу един тих словесен рецитал от всекидневната. Роза седеше с акордеона и се молеше: