— Направи така, че да се върнат живи — повтаряше тя. — Моля те. Господи, моля те. Нека се върнат всички. — Дори бръчките около очите й бяха сключили ръце.
Акордеонът вероятно й тежеше и й причиняваше болка, но тя не го махаше.
Роза никога нямаше да каже на Ханс за тези моменти, но Лизел вярваше, че именно нейните молитви бяха помогнали на татко да оцелее при злополуката със Специалния противовъздушен отряд в град Есен. А дори и да не беше така, те едва ли му бяха навредили.
Злополуката
Беше изненадващо ясен следобед и мъжете се качваха в камиона. Ханс Хуберман току-що беше седнал на обичайното си място, а Райнхолд Зукер стоеше над него.
— Мръдни се — каза той.
— Bitte? Моля?
Зукер се беше прегърбил под тавана на камиона.
— Казах да се мръднеш, Arschloch! — Мазната джунгла на перчема му падаше на туфи върху челото му. — Сменям си мястото с теб.
Ханс не беше сигурен как да постъпи. Мястото в края на каросерията беше най-неудобно в сравнение с всички. Там беше най-ветровито и най-студено.
— Защо? — попита той.
— Има ли значение? — Зукер започваше да губи търпение. — Може би първи искам да ползвам клозета, като стигнем.
Ханс скоро си даде сметка, че останалите от отряда вече наблюдават това жалко боричкане между двама мъже, за които се предполагаше, че са пораснали. Не искаше да отстъпва, но не му се искаше и да издребнява. Освен това току-що бяха приключили една уморителна смяна и нямаше сили да продължава тази нелепа свада. Приведен, той се премести на свободното място в средата на камиона.
— Защо му отстъпи на този Scheisskopf20? — попита го войникът до него.
Ханс драсна клечка кибрит и предложи на съседа си цигара.
— Течението там направо ми продуха ушите — обясни той.
Маслиненозеленият камион беше на път към лагера, може би на около петнайсетина километра от него. Бруненвег разказваше виц за някаква френска сервитьорка, когато лявата предна гума се спука и шофьорът изгуби контрол. Машината се преобърна многократно, а в това време мъжете вътре ругаеха и се премятаха във въздуха, светлината, боклуците и тютюна. Навън, синьото небе сменяше мястото и се появяваше ту откъм тавана, ту откъм пода, докато войниците се мъчеха да се хванат за нещо.
Когато камионът най-накрая спря, те бяха скупчени на камара върху дясната страна на каросерията, всеки заровил лице в мръсната униформа на съседа си. Чуха се въпроси дали някои е пострадал, докато в един момент Еди Алма започна да крещи:
— Махнете това копеле от мен! — каза той три пъти, взирайки се в немигащите очи на Райнхолд Зукер.
Мъжете се измъкнаха от камиона, помагайки си един на друг, докато накрая вътре остана само трупът.
Шофьорът Хелмут Броман седеше на земята и се чешеше по главата.
— Гумата… — обясни той. — Тя просто гръмна. — Неколцина смотолевиха, че вината не е негова. Други обикаляха наоколо и пушеха, разпитвайки се един друг дали травмите им са достатъчно тежки, за да бъдат освободени от служба. Една малка група пък се беше скупчила при камиона и гледаше трупа.
Облегнат на едно дърво, Ханс Хуберман все още чувстваше тънката линия на разкъсващата болка в коляното си.
— Това трябваше да се случи с мен — каза той.
— Какво? — извика сержантът от камиона.
— Той седеше на моето място.
Когато дойде на себе си, Хелмут Броман се качи обратно в кабината. Полегнал настрани, той се опита да запали двигателя, но до него не достигаше никакъв ток. Беше повикан друг камион, а също и линейка. Линейката не дойде.
— Знаете какво означава това, нали? — каза Борис Шипер.
Те знаеха.
Когато отново потеглиха към лагера, мъжете се опитваха да не поглеждат към Райнхолд Зукер, чиято уста беше отворена в подигравателна усмивка.
— Казах ви, че трябва да го обърнем по очи — спомена някой. Неколцина от тях току забравяха за трупа в краката си и неволно стъпваха върху него. Когато пристигнаха, всички се опитаха да пропуснат ангажимента със свалянето на тялото от камиона. Когато работата беше свършена, Ханс Хубермаи направи няколко малки стъпки, преди болката да го прекърши и да се строполи на земята.