Час по-късно докторът потвърди, че кракът му определено е счупен. Сержантът стоеше наблизо, леко усмихнат.
— Е, Хуберман. Твоята служба май свърши? — Той поклати кръглото си лице, пушейки, и му изброи какво следва оттук нататък: — Сега ще си починеш. После ще ме попитат какво да правим с теб. И аз ще им кажа, че си се представил много добре. — Сержантът издиша още едно кълбо дим от устата си. — Мисля да им кажа още, че вече не си годен да служиш в Специалния противовъздушен отряд и трябва да те върнат в Мюнхен, за да работиш в някаква канцелария или каквото там намерят за добре. Как ти звучи това?
Неспособен да скрие смеха си зад болезнената гримаса, Ханс отвърна:
— Звучи ми добре, сержант.
— Дума да няма — каза Борис Шипер, допушвайки цигарата си. — Имаш късмет, че те харесвам, Хуберман. Имаш късмет, че си добър човек и си щедър с цигарите.
В съседната стая приготвяха гипса му.
Горчивият вкус на въпросите
Горе-долу седмица след рождения ден на Лизел в средата на февруари тя и Роза най-накрая получиха подробно писмо от Ханс Хуберман. Момичето прелетя разстоянието от пощенската кутия до къщата и го показа на мама. Роза я накара да го прочете на глас и те не можаха да сдържат вълнението си, когато Лизел стигна до мястото, където се говореше за счупения му крак. Тя беше толкова стъписана, че прочете следващото изречение само на себе си.
— Какво? — подкани я Роза. — Saumensch?
Лизел вдигна очи от писмото и почти беше готова да изкрещи. Сержантът бе удържал на думата си.
— Той си идва вкъщи, мамо. Татко си идва вкъщи!
Те се прегърнаха в кухнята и писмото беше смачкано между телата им. Един счупен крак определено беше нещо, което трябва да се отпразнува.
Когато Лизел съобщи новината в съседната къща, Барбара Щайнер изпадна във възторг. Тя стискаше ръцете на момичето и извика на останалите в къщата да дойдат. Когато членовете на семейство Щайнер се събраха в кухнята, вестта за завръщането на Ханс Хуберман като че ли повдигна духа на всички. Руди се усмихваше и се смееше с глас и в същото време сякаш се опитваше да прикрие нещо.
И Лизел почувства горчивия вкус на въпросите, които останаха неизречени от момчето.
Защо той?
Защо Ханс Хубермаи, а не Алекс Щайнер?
И Руди имаше право.
Една кутия с инструменти,
един ранен пилот и едно мече
Откакто миналия октомври баща му беше призован в армията, гневът на Руди безотказно растеше. Новината за завръщането на Ханс Хуберман само го усили с още няколко степени. Той не каза на Лизел за това. Не тръгна да й се оплаква, че не е честно. Вместо това реши да действа.
В обичайното време за кражби в сгъстяващия се мрак на късния следобед той вървеше по улица „Химел“, носейки метална кутия.
Лизел го видя през прозореца на кухнята — с целеустремена походка и решително лице, също като в деня, когато тръгна да търси баща си. Той стискаше дръжката на кутията с всичка сила и движенията му бяха сковани от гняв.
Крадецът на книги пусна кърпата, която държеше, и я замени с една-единствена мисъл. Той отиваше да краде.
Тя изтича навън да го пресрещне.
Нямаше дори и най-малък помен за поздрав.
Руди просто продължи да върви, говорейки на студения въздух пред себе си. Близо до блока на Томи Мюлер той каза:
— Знаеш ли какво, Лизел. Ти изобщо не си никакъв крадец. — Руди не й даде никакъв шанс да му отговори: — Онази жена просто ти позволява да влизаш в къщата й. Тя дори ти оставя кифли, за бога! Аз не бих нарекъл това кражба. Кражба е онова, което прави армията. Те взеха твоя баща, а също и моя. — Той ритна гневно някакъв камък и ускори крачка. — Зад това стоят всички онези богати нацисти от Гранде Щрасе, Гелб Щрасе и Хайде Щрасе.