Лизел не можеше да мисли за нищо друго освен за това как да не изостава от приятеля си. Вече бяха подминали къщата на фрау Дилер и вървяха по улица „Мюнхен“, когато тя извика умолително:
— Руди…
— Какво е чувството все пак?
— За какво говориш?
— Какво е чувството, когато взимаш всички онези книги?
В този момент, обаче, тя реши да замълчи. Ако искаше да получи отговор, той трябваше да забави малко ход, както и направи.
— Е? — Но отговорът дойде отново от Руди, преди Лизел да успее да отвори устата си. — Чувството е прекрасно, нали? Да откраднеш нещо, което ти се полага.
Лизел насочи вниманието си към кутията за инструменти, опитвайки се да забави устрема му поне малко.
— Какво има там? — попита тя.
Той се наведе и я отвори.
Всичко беше ясно, но какво правеше там това мече?
Докато продължаваха да вървят, Руди й обясни надълго и нашироко плановете си за кутията и какво смяташе да прави с всяко едно от нещата в нея. С чуковете, например, щеше да троши прозорци, а предназначението на кърпата беше да заглушава звука.
— А мечето?
То принадлежеше на Анна-Мари Щайнер и не беше по-голямо от книгите на Лизел. Козината му беше рунтава и протрита. Очите и ушите му бяха пришивани многократно, но въпреки това изглеждаше дружелюбно на вид.
— Това — отвърна Руди — е най-гениалният ми ход. Ако се случи някакви деца да влязат в къщата, в която съм проникнал, аз ще им го давам, за да се успокоят.
— А какво смяташ да крадеш?
Той сви рамене.
— Пари, храна, скъпоценности. Каквото успея да докопам. — Звучеше доволно просто.
Петнайсет минути по-късно обаче, Лизел изведнъж забеляза умълчания израз на лицето му и разбра, че Руди Щайнер нямаше да краде нищо. Решимостта му го беше напуснала и макар пред очите му все още да се мержелееше миража на славните бъдещи кражби, тя видя, че той вече сам не вярваше в начинанието си. Опитваше се да повярва, но това никога не беше добър знак. Неговото престъпно величие се сгромолясваше пред очите й и докато стъпките им постепенно се забавяха, Лизел почувства в себе си вълната на невинно тъжно облекчение.
Бяха на Гелб Щрасе.
Общо взето, къщите от двете страни бяха огромни и тъмни.
Руди събу обувките си и ги взе в лявата си ръка. В дясната държеше кутията с инструменти.
Между облаците се виждаше луна. Може би цял километър светлина.
— Какво чакам? — попита той, но Лизел не отговори. Сетне Руди отново отвори уста, но не каза нищо. Остави кутията на земята и седна на нея.
Чорапите му скоро се пропиха със студена влага.
— Добре, че имаш още един чифт в кутията — подхвърли Лизел и забеляза, че той едва се сдържа да не се разсмее.
Руди погледна в обратна посока и се отмести малко, така че сега вече имаше място и за Лизел.
Крадецът на книги и най-добрият й приятел седяха гръб о гръб на очуканата червена кутия за инструменти по средата на улицата. Гледайки в различни посоки, те останаха така доста време. Когато станаха да си ходят, Руди смени чорапите си и остави старите на паважа. Това беше неговият подарък за Гелб Щрасе.
Няколко седмици по-късно кутията за инструменти си намери съвсем друго полезно предназначение. Руди я разчисти от отверките и чуковете и реши да съхранява в нея някои от скъпоценностите на Щайнерови при следващото въздушно нападение. Единственото нещо, което остана там, беше мечето.
На 9 март Руди излезе от къщата с кутията в ръка, когато сирените дадоха на Молкинг да разбере, че се задава опасност.
Докато Щайнерови бързаха надолу по улица „Химел“, Микаел Холцапфел чукаше ожесточено на вратата на Роза Хуберман. Когато тя и Лизел отвориха, той им хвърли проблема:
— Майка ми — каза Микаел, все още със сливите кръв по бинтовете си. — Тя отказва да излезе. Седи на кухненската маса.
Бяха минали седмици, без фрау Холцапфел да покаже каквито и да е признаци на подобрение. Когато Лизел идваше да й чете, тя през повечето време се взираше през прозореца. Говореше тихо, сякаш почти не си отваряше устата. Типичната й грубост и свадливост бяха изчезнали напълно. Обикновено Микаел беше този, който изпращаше Лизел или й даваше кафето и й благодареше. А сега и това.
Роза пристъпи към действие.