Тя мина, клатушкайки се, през портата и се спря пред отворената врата.
— Холцапфел! — Не се чуваше нищо друго освен сирените и Роза. — Холцапфел, излез веднага оттам, ти жалка стара свиня! — Тактичността не беше сред силните страни на Роза Хуберман. — Ако не дойдеш веднага тук, ние всички ще умрем на улицата! — Тя се извърна и погледна безпомощните фигури на тротоара. Сирената току-що беше спряла да вие. — Какво да правим сега?
Микаел сви рамене, объркан и смутен. Лизел пусна чантата си с книги на земята и го погледна. В този момент сирената отново започна да вие и се наложи да крещи:
— Може ли да вляза? — Но без да дочака отговора му, Лизел пробяга краткото разстояние и се мушна покрай мама.
Фрау Холцапфел не се беше помръднала от масата.
„Какво да й кажа? — мислеше си Лизел. — Как да я накарам да тръгне?“
Докато сирената си поемаше дъх, отвън се чу гласът на Роза:
— Остави я, Лизел, трябва да вървим! Ако й се умира, това си е нейна работа.
Но сетне сирената отново нададе вой, който се надигна и отекна в далечината.
Остана само звукът, момичето и една жена, направена от тел.
— Фрау Холцапфел, моля ви!
Също като при разговора й с Илза Хуберман в деня с кифлите, в ума й се въртяха множество думи и изречения. Разликата беше, че днес имаше бомби. Днес нещата бяха малко по-неотложни.
Тя се спря на последното изречение, опитвайки се да надвика сирената, сложила ръце върху масата.
Фрау Холцапфел я погледна и взе своето решение. Не се помръдна.
Времето на Лизел изтече. Тя се дръпна от масата и се втурна навън.
Роза държеше портата отворена и двете хукнаха към №45. Микаел Холцапфел стоеше като кораб, закотвен на улица „Химел“
— Хайде! — извика Роза умоляващо, но войникът се поколеба. Той почти беше тръгнал към вратата на къщата, но в този момент нещо го спря. Отдръпна ръката си от портата и ги последва засрамено.
Всички на няколко пъти поглеждаха назад, но фрау Холцапфел така и не се появи.
Улицата изглеждаше вече опустяла и когато последният вой на сирената се стопи във въздуха, тримата закъснели обитатели на улица „Химел“ най-накрая влязоха в мазето на семейство Фидлер.
— Защо се забавихте толкова? — попита Руди. Той държеше кутията с инструменти.
Лизел остави чантата си с книги на земята и седна на нея.
— Заради фрау Холцапфел.
Руди се огледа.
— Къде е тя?
— У дома си. В кухнята.
Микаел стоеше в далечния ъгъл на мазето, неловко прегърбен и треперещ.
— Трябваше да остана — каза той. — Трябваше да остана, трябваше да остана… — Гласът му беше почти недоловим, но очите му бяха по-гръмки от всякога. Те просветваха диво в гнездата си, докато войникът стискаше ранената си ръка с червената роза върху бинта.
Роза беше онази, която го спря.
— Моля те, Микаел, ти не си виновен за нищо.
Но младият мъж с липсващи няколко пръста на дясната си ръка беше неутешим. Той се наведе над Роза и я погледна в очите.
— Кажи ми нещо — рече Микаел, — защото не разбирам… — Той седна с гръб о стената. — Кажи ми, Роза, как може аз да искам да живея, докато тя да седи там, готова да умре. — Кръвта се блъскаше силно в слепоочията му. — Защо искам да живея? Не би трябвало, но искам.
Младият мъж се разплака неудържимо и Роза седя дълги минути до него с ръка върху рамото му. Останалите хора гледаха. Той не можа да се успокои, дори когато вратата на мазето се отвори и вътре влезе фрау Холцапфел.
Синът й вдигна очи.
Роза се отдръпна.
Когато двамата останаха насаме, Микаел се извини:
— Мамо, съжалявам, не трябваше да те изоставям.
Фрау Холцапфел не го чу и вместо да му отговори, вдигна превързаната му ръка и каза:
— Пак кървиш. — Двамата останаха да седят с другите и да чакат.
Лизел бръкна в чантата си и започна да рови из книгите.