Повечето деца спяха и не чуха сирената, която оповести края на въздушното нападение. Родителите им ги събудиха и ги понесоха нагоре по стълбите към света, който тънеше в мрак.
В далечината горяха пожари и тази нощ аз събрах около двеста погубени души.
И бях на път към Молкинг, за да взема още една.
На улица „Химел“ й се беше разминало.
Сирените бяха дали сигнал за отбой дълго след края на бомбардировката, за да е сигурно, че не се задава нова опасност и за да може димът да се издигне в атмосферата.
Бетина Щайнер беше тази, която забеляза малкия огън и сребристата струйка дим, която се издигаше към небето недалеч от река Ампер.
— Вижте — каза момичето и вдигна ръка.
Откритието беше на Бетина, но онзи, който реагира първи, беше Руди. Без да губи нито миг и без да пуска чантата от ръката си, той спринтира надолу по улица „Химел“, свърна по няколко странични улички и скоро навлезе между дърветата. След него беше Лизел (оставила книгите си на енергично протестиращата Роза) и още неколцина други от съседни скривалища.
— Руди, почакай!
Руди не я почака.
Лизел виждаше само кутията с инструменти, която се мярваше между дърветата, докато момчето напредваше към гаснещата светлина на димящия самолет. Той лежеше сред сечището до реката. Пилотът беше направил опит да се приземи там.
Руди се спря на около двайсет метра от машината.
Когато се приближих, самата аз го видях да стои там задъхан.
Клони на дървета бяха разпилени в мрака.
Около самолета се бяха посипали борови иглички, които припламваха като прахан. Недалече зад него в земята бяха прогорени три дълбоки бразди, подобни на рани. Изстиващият метал изпукваше от време на време, отмервайки минутите, които приличаха на часове. Тълпата зад Руди и Лизел ставаше все по-голяма и момичето имаше чувството, че дъхът и думите на хората полепваха по гърба й.
— Е — рече Руди, — да видим ли какво става там?
Той направи още няколко крачки и се спря пред самия корпус на самолета, който изглеждаше като закован в земята. Носът беше почти във водата, а разнебитените му криле бяха останали зад него.
Руди го обиколи целия, първо от едната страна, после от другата.
— Навсякъде наоколо има стъкла от кабината — каза той.
И сетне забеляза тялото.
Руди Щайнер никога преди не беше виждал толкова бледо лице.
— Не се приближавай, Лизел — каза той. — Но Лизел не го послуша.
Тя виждаше лицето на почти изпадналия в несвяст вражески пилот, в това време високите дървета гледаха отгоре, а реката течеше долу. Самолетът избуха мъчително още няколко пъти и главата вътре в него се люшна отдясно наляво. Пилотът каза нещо, което те очевидно не разбраха.
— Мили боже! — прошепна Руди. — Той е жив.
Чантата с инструменти тупна до самолета и този звук донесе след себе си още човешки гласове и стъпки.
Огънят беше изгаснал и ранната утрин беше тиха и тъмна. Продължаваше да се издига само тънката струйка дим, но и тя скоро щеше да изчезне.
Стената от дървета криеше цветовете на горящия Мюнхен. Към този момент очите на момчето бяха свикнали не само с мрака, но и с лицето на пилота. Очите му бяха като петна от кафе, а през лицето и брадичката му минаваха дълбоки прорезни рани. Униформата му беше разкривена и смачкана върху гърдите.
Въпреки съвета на Руди Лизел се приближи и мога да ви кажа, че в този момент ние двете с нея се зърнахме.
Аз те познавам, мислех си аз.
Тогава се чуваше грохот на влак и кашлящо момче. Тогава имаше сняг и смутено момиче.
Пораснала си, мислех си аз, но те познах.
Тя не отстъпи назад и не се опита да се бори с мен, но нещо ми подсказа, че е почувствала присъствието ми. Усещаше ли диханието ми? Чуваше ли прокълнатия кръгообразен ритъм на сърцето ми, който се въртеше като престъпление в мъртвешките ми гърди? Не знам откъде, но тя ме познаваше и когато ме погледна в лицето, не извърна очи.
Когато небето с цвят на въглен започна да изсветлява, ние и двете се размърдахме. И двете видяхме момчето, което започна да рови отново в кутията си с инструменти, за да извади оттам жълта плюшена играчка.
То внимателно се покатери към умиращия човек и сложи предпазливо мечето на рамото на пилота. Ухото на играчката докосваше гърлото му.