Умиращият си пое дъх. И заговори. Той каза на английски „Благодаря“. В същия момент раните върху лицето се отвориха и една малка капка кръв се търкулна, криволичейки по шията му.
— Какво? — попита Руди. — Was hast du gesagt? Какво казахте?
За съжаление аз го изпреварих и не му позволих да отговори. Беше време и протегнах ръка към кабината. Бавно измъкнах душата на пилота от смачканата му униформа. И го спасих от разбития самолет. Тълпата си играеше с тишината, докато си пробивах път през нея.
Над мен небето притъмня — само за един последен миг — и се кълна, че в този момент видях черен подпис във форма на свастика, който остана да потрепва разкривен върху тъмносивата шир.
— Хайл Хитлер — казах аз, но вече бях стигнала дърветата. Зад мен едно мече почиваше върху рамото един труп. Долу ниско между клоните стоеше овална свещ с цвят на лимон. Душата на пилота беше в ръцете ми.
Справедливо е да се отбележи, че през всичките години от управлението на Хитлер, никой не беше служил толкова вярно на фюрера, колкото мен. Хората нямат сърца като моето. Човешкото сърце е линия, докато моето е кръг и аз притежавам неограничената способност да бъда на правилното място в правилния момент. Благодарение на това се натъквам на хора в най-добрата им и най-лошата им светлина. Виждам и тяхната грозота, и тяхната красота и се питам как едно и също нещо може да бъде и двете. И въпреки това те имат едно нещо, за което им завиждам. Ако не друго, хората знаят кога да умрат.
Завръщане у дома
Беше време на ранени пилоти, разбити самолети и плюшени мечета, но все пак първата четвъртина на 1943 г. завърши с положителен щрих за крадеца на книги.
В началото на април гипсът на Ханс Хуберман беше разрязан до коляното и той се качи на един влак за Мюнхен. Щяха да му дадат една седмица за почивка и възстановяване у дома, след което щеше да се влее в редиците от канцеларски плъхове в града. Там Ханс щеше да помага при разчистването на книжа и документи в мюнхенските фабрики, църкви и болници. Времето щеше да покаже дали щяха да го изпращат и на ремонтни работи. Всичко зависеше от крака му и състоянието на града.
Беше тъмно, когато пристигна у дома. Пътуването му беше продължило един ден повече, защото влакът беше спрян заради бомбардировките. Той стоеше пред вратата на улица „Химел“ №33, свил ръката си в юмрук.
Четири години по-рано, когато се появи за първи път, Лизел беше склонена да мине през тази врата. Макс Ванденбург беше стоял тук с един ключ, който се впиваше в ръката му. Сега беше ред на Ханс Хуберман. Той почука четири пъти и му отвори крадецът на книги.
— Татко, татко!
Тя произнесе думата може би сто пъти, докато го прегръщаше в кухнята, отказвайки да го пусне.
По-късно, след като вечеряха, Ханс разказа на жена си и Лизел Мемингер всичко каквото бе преживял. За Специалния противовъздушен отряд и за пълните с дим улици, за клетите изгубени души, които бродеха по тях и за Райнхолд Зукер. Бедният глупав Райнхолд Зукер. Минаха часове.
В един след полунощ Лизел отиде да си легне и баща й дойде при нея, както правеше някога. Тя се събуди на няколко пъти и всеки път го намираше там.
Нощта беше спокойна.
Леглото беше топло и меко.
Да, прекрасно беше да си Лизел Мемингер тази нощ, но топлината и спокойствието продължиха още три месеца.
А нейната история още шест.
Част десета
Крадецът на книги
Краят на света (част I)
Отново ви предлагам да надзърнете какво става накрая. Може би, за да смекча удара, който ще дойде по-късно, или сама да се подготвя за онова, което имам да разкажа. И в единия, и в другия случай трябва да ви съобщя, че валеше на улица „Химел“, когато светът за Лизел Мемингер свърши.
От небето падаха капки.
Като кран, който някое дете безрезултатно се беше опитало да затегне. Първите капки бяха хладни. Аз ги усетих върху ръцете си, докато стоях пред вратата на фрау Дилер.
Междувременно чувах калаените самолети горе над главата си. Когато вдигнех очи, ги виждах през надвисналите облаци. Гледах как отварят търбусите си и пускат товара си от бомби. Както можеше да се очаква, те често пропускаха целите си.