Това беше място, което никой не искаше да погледне, но почти всеки го правеше. Оформена като дълга счупена ръка, улицата беше приютила няколко къщи с разбити прозорци и нащърбени стени. Звездата на Давид беше изрисувана върху всяка една от вратите им. Тези къщи бяха почти като язви. В най-добрия случай те бяха инфектирани рани върху наранения германски терен.
— Улица „Шилер“ — каза Руди. — Пътят на жълтите звезди.
В дъното й се движеха някакви хора. Под ръмящият дъжд те изглеждаха като призраци. Това не бяха човешки същества, а фигури, които бродеха под оловносивите облаци.
— Вие двамата какво чакате? — извика Курт (най-големият от децата на Щайнерови) и Руди и Лизел бързо закрачиха към него.
В училище Руди отиваше при Лизел по време на междучасията. Той не обръщаше внимание на другите, които дюдюкаха и подсвиркваха след новата глупачка в класа. Той беше с нея в началото, щеше да бъде с нея и по-късно, когато Лизел избухна в пристъп на гняв и безсилие. Но нямаше да го направи безплатно.
Веднъж в края на април, след като си дойдоха от училище, Руди и Лизел стояха на улица „Химел“ в очакване на обичайния футболен мач. Бяха малко подранили и другите деца още ги нямаше. Единственият човек, когото видяха, беше Фификус с устата-канавка.
— Погледни натам. — Руди посочи с ръка.
— Хей, Фификус!
Когато далечната фигура се обърна, Руди започна да подсвирква с уста.
Възрастният мъж се поизправи и започна да ругае с такова ожесточение, което може да бъде описано само като природен талант. Като че ли никой не знаеше истинското чу име, а дори и някой да го знаеше, никога не го използваше. Наричаха го Фификус, защото това име се полагаше на хора, които обичат да подсвиркват, което в случая с Фификус беше безспорен факт. Той непрестанно си подсвиркваше една мелодия от „Радецкия марш“ и всички деца в града охотно го имитираха, когато го срещнеха. И точно в този момент Фификус изоставяше обичайната си походка (приведена фигура, големи дългурести крачки и ръце, скрити зад гърба на дъждобрана), изправяше се и започваше да сипе обиди. Впечатлението, което правеше на спокоен и улегнал човек, бързо изчезваше и гласът му преливаше от гняв.
В този случай Лизел се присъедини към подигравките на Руди почти по импулс.
— Фификус! — отекна тя, възприемайки жестоките нотки, които детството очевидно изисква. Свиркането й беше ужасно, но нямаше време да го усъвършенства.
Той ги подгони, крещейки подир тях. Започна с думите „Geh scheissen!“, но сетне нещата бързо загрубяха. В началото ругатните му бяха насочени само към момчето, но скоро дойде ред и на Лизел.
— Ти, малка уличница! — ревеше той по неин адрес. Думите се стовариха в гърба й. — Никога не съм те виждал преди! — Представяте ли си, да нарече едно десетгодишно момиче уличница! Такъв си беше Фификус. Мнозина бяха на мнение, че той и фрау Холцапфел биха били чудесна двойка. — Върнете се тук! — бяха последните думи, които Лизел и Руди чуха, докато продължаваха да тичат.
Спряха, чак когато стигнаха до улица „Мюнхен“.
— Хайде — каза Руди, когато успяха да си поемат дъх. — Малко по-надолу е.
Той я заведе на стадиона „Хуберт“, сцената на инцидента „Джеси Оуенс“, където останаха да стоят с ръце в джобовете. Пистата се простираше пред тях. Само едно нещо можеше да се случи тук. И Руди пристъпи към действие.
— Сто метра — подхвърли той. — Обзалагам се, че не можеш да ме победиш.
Лизел нямаше да подмине това предизвикателство:
— Обзалагам се, че мога.
— И какво ще заложиш, малка Saumensch? Имаш ли пари?
— Разбира се, че не. А ти?
— Не. — Но Руди имаше идея. В този случай в него се обади любовникът: — Ако те победя, ще ми дадеш да те целуна. — Той клекна и започна да навива крачолите на панталоните си.
Лизел, меко казано, беше разтревожена.
— Защо искаш да ме целунеш? Аз съм мръсна.
— Аз също. — Руди очевидно не виждаше съществена пречка в малко мръсотия. И за двамата беше минало доста време от последната им баня.