Бомбите падаха и скоро облаците щяха да обгорят, а капките да се превърнат в пепел. Горещи снежинки щяха да се посипят по земята.
Накратко, улица „Химел“ беше изравнена със земята.
Къщите бяха срутени от единия до другия край на улицата. Фотография в рамка на един много сериозен на вид фюрер лежеше разнебитена и очукана на напукания под. И въпреки това Хитлер се усмихваше в неговия характерен строг стил. Той знаеше нещо, което всички ние не знаехме. Но аз пък знаех нещо, което фюрерът не знаеше. През цялото време хората спяха.
Спеше Руди Щайнер. Спяха мама и татко. Фрау Холцапфел, фрау Дилер. Томи Мюлер. Всички спяха. Всички умираха.
Само един човек оцеля.
Тя оцеля, защото седеше в мазето, четейки историята на своя живот, проверявайки я за грешки. По-рано това помещение бе обявено за твърде плитко, но през нощта на 7 октомври то се оказа достатъчно дълбоко. Разрушителните снаряди летяха в галоп и часове по-късно, когато над Молкинг се спусна странна разхвърляна тишина, мъжете от местния Специален противовъздушен отряд чуха нещо. Нещо като ехо. Някъде долу едно момиче блъскаше с молива си по тенекия с боя.
Те всички се спряха, наострили уши, и когато чуха звука отново, започнаха да копаят.
Те хвърляха всичко нагоре.
Когато още един къс стена беше махнат, един от тях видя косата на крадеца на книги.
Мъжът се засмя от сърце. Той изваждаше дете от утробата на земята.
— Не мога да повярвам… тя е жива!
Имаше толкова много радост сред забързаните мъже, които радостно си подвикваха, но аз не споделях напълно ентусиазма им.
По-рано бях държала баща й в едната си ръка и майка й в другата. Душите и на двама им бяха толкова меки.
Някъде по-нататък телата им бяха наредени на земята заедно останалите. Красивите сребристи очи на татко вече започваха да се покриват с ръжда, а картонените устни на мама бяха застинали, наполовина отворени, най-вероятно докато бе хъркала. Или изричайки типичното германско богохулство — мили боже!
Ръцете на мъжете от спасителния екип изтеглиха Лизел и я изтупаха от посипалия се по нея прах.
— Малко момиче — казаха те, — сирените закъсняха. Какво правеше ти долу в мазето? Откъде знаеше?
Онова, което те не забелязаха, беше, че момичето все още държи книгата. Тя изкрещя своя отговор. Зашеметяващият писък ма живите.
— Татко!
И още веднъж. Лицето й се сгърчи и ужасеният й глас достигна още по-голяма височина:
— Татко, татко!
Те си я предаваха от ръце в ръце, докато Лизел крещеше, виеше и плачеше. Тя още не знаеше дали беше ранена, защото успя да се изтръгне от тях и се залута сред развалините с търсещи очи, продължавайки да ридае и да зове баща си.
Лизел стискаше силно книгата.
Държеше се отчаяно за думите, които бяха спасили живота й.
Деветдесет и осмия ден
През първите деветдесет и осем дни след завръщането на Ханс Хуберман през април 1943 г. всичко беше наред. Често той се натъжаваше, докато си мислеше за сина си, който се биеше в Сталинград, но се надяваше, че момчето е наследило част от късмета му.
На третия ден след завръщането си Ханс свири на акордеона си в кухнята. Обещанието си е обещание. Имаше музика, супа, шеги и смях на едно четиринайсетгодишно момиче.
— Saumensch — предупреди я мама, — престани да се смееш толкова високо. Шегите му не са чак толкова добри. И освен това са мръсни…
След една седмица Ханс се върна на служба и започна работа в едно военно управление в града. Каза, че там имали добри запаси от цигари и храна и понякога носеше вкъщи курабии и допълнително мармалад. Също като в добрите стари дни. През май имаше едно не особено опасно въздушно нападение. Като добавим към това необходимостта от време на време да казва „хайл Хитлер“ тук или там, всичко останало беше наред.