До деветдесет и осмия ден.
Това беше същата стара жена, която оповести появата на евреите първия път, когато Лизел ги видя. Лицето й беше мораво, очите тъмносини като вена, а предсказанието — точно.
В сърцето на лятото Молкинг получи знамение за нещата които предстояха да се случат. То се появи по обичайния си начин. Първо главата на крачещ войник и дулото, което стърчеше над нея. После дрипавата верига от дрънчащи евреи.
Единствената разлика беше, че този път ги докараха от противоположната посока. Отведоха ги в съседния град Неблинг, където щяха да разчистват улиците — работа, която армията отказваше да върши. Към края на деня ги поведоха обратно към лагера, бавни, отпаднали и сломени.
И Лизел отново потърси сред тях Макс Ванденбург, смятайки, че той лесно би могъл да се озове в Дахау, без да е минавал през Молкинг до този момент. Но го нямаше. Не и в този случай.
През един топъл августовски следобед, обаче, Макс действително щеше да мине през града заедно с останалите. Но за разлика от другите, той нямаше да върви с наведена глава, хвърляйки само бегъл поглед към зяпачите.
В този случай, през юли, на деветдесет и осмия ден от завръщането на татко според изчисленията на Лизел, тя стоеше и оглеждаше върволицата от печални евреи с надеждата да види Макс. Ако не друго, това поне смекчаваше болката от тъжната гледка.
„Това е ужасна мисъл“, щеше да напише тя по-късно в мазето на улица „Химел“, макар да знаеше, че това е самата истина. Болката от тъжната гледка. Ами тяхната болка? Болката на препъващите се обувки, изтезанията и затварящите се врати на концентрационния лагер?
Те минаха на два пъти през последните десет дни и скоро след това анонимната жена с моравото лице от улица „Мюнхен“ се оказа абсолютно права. Нещастието действително дойде и ако хората обвиняваха евреите като своеобразно предизвестие или пролог, редно беше да видят и истинската причина във фюрера и неговата мисия в Русия — защото когато улица „Химел“ се събуди по-късно през юли, един завърнал се войник беше открит мъртъв. Той висеше от гредата на една обществена пералня близо до магазина на фрау Дилер. Още едно човешко махало. Още един спрял часовник.
Небрежният собственик беше оставил вратата отворена.
Толкова много хора ме преследваха по онова време, зовяха ме и ме молеха да ги взема с мен. Имаше и друга по-малка група, която само мълвеше името ми със задавени гласове.
— Вземи мен — казваха те и никой не можеше да ги спре. Да, те се страхуваха, но не и от мен. Това беше страхът да се изправиш сам срещу себе си, срещу света и другите, подобни на теб.
Нямаше какво да направя.
Те имаха твърде много начини, бяха твърде изобретателни и когато си свършеха работата добре, аз нямаше как да им отказвам, какъвто и способ да бяха избрали.
Микаел Холцапфел знаеше какво прави.
Той се самоуби заради това, че бе пожелал да живее.
Аз, разбира се, изобщо не видях Лизел Мемингер през онзи ден. Както обикновено, стигнах до заключението, че съм твърде заета, за да остана на улица „Химел“ и да слушам писъците. Чувствам се неприятно, когато хората ме хващат с окървавените си ръце и затова си тръгнах, отправяйки се към утринното слънце, което багреше небето в свежи цветове.
Не чух гърмящия глас на възрастния мъж, който намери тялото, нито звука на бягащите крака, нито изненаданите възклицания. Не чух и мършавия мъж с мустаци, който си мърмореше под нос.
— Безобразие, истинско безобразие…
Не видях фрау Холцапфел, легнала по гръб на улица „Химел“, с разперени ръце, съкрушена, пищяща в пристъп на пълно отчаяние. За всички тези неща научих няколко месеца по-късно, когато се върнах тук и прочетох нещо, наречено „Крадецът на книги“. Тогава ми беше обяснено, че Микаел Холцапфел се беше предал не заради осакатената си ръка или някакво друго нараняване, а заради чувството си на вина, че е жив.