Сутринта беше топла.
Още един прекрасен ден за парад.
Войниците и евреите бяха минали през няколко града и току-що бяха пристигнали в Молкинг. Възможно беше в лагера да са се нуждаели от допълнителна работна ръка или може би бяха умрели определен брой затворници, чиито места трябваше да бъдат попълнени. Каквато и да беше причината, нова партида от свежи уморени евреи вървяха пеш към Дахау.
Както винаги, Лизел се затича по улица „Мюнхен“ заедно с обичайното множество от зяпачи.
— Хайл Хитлер!
Тя чу поздрава на първия войник, който се зададе по пътя, и тръгна натам през тълпата, за да посрещне процесията. Гласът му я смая. Той превърна безкрайното небе над главата му в таван, от който думите отскочиха и паднаха в куцащите крака на евреите.
Очите им.
Един по един те извръщаха глави към забързаната улица и когато Лизел си намери място, откъдето виждаше добре, тя се спря и започна да ги изучаваха. Очите й обхождаха редиците, лице след лице, търсейки онзи, който бе написал „Надвесеният човек“ и „Игрословецът“.
Коса като перушина, мислеше си тя.
Не, коса като клечки. Така изглеждаше тя, когато не беше мита. Търси коса като клечки, блатисти очи и брада като трески за разпалване на огън.
Боже, те бяха толкова много.
Толкова много умиращи очи и тътрещи се крака.
Лизел ги оглеждаше и онова, което й помогна да разпознае Макс, не бяха точно чертите на лицето му, а начинът, по който един от евреите се взираше в тълпата. Напрегнато и съсредоточено. Лизел задържа поглед върху единственото лице, което гледаше право към германски зяпачи. То ги изучаваше толкова вглъбено, че хората около крадеца на книги забелязаха това и го посочиха с ръка.
— Какво гледа той? — каза един мъжки глас до нея.
Крадецът на книги слезе от тротоара на улицата.
Никога в живота си не беше правила по-трудно движение. Никога сърцето й не беше блъскало по-силно в младите й гърди.
Тя пристъпи напред и каза много тихо:
— Той търси мен.
Гласът й заглъхна някъде далече в нея. Тя трябваше да го намери отново, за да може да извика името му.
Макс.
— Тук съм, Макс!
И по-високо.
— Макс, тук съм!
Той я чу.
Лизел излезе пред тълпата и тръгна през потока от евреи, докато, най-накрая стигна до него и го хвана за ръката.
Макс сведе лице към нея.
И сетне, когато тя се препъна, евреинът, отвратителният евреин протегна ръка и й помогна да стане. Това усилие му костваше цялата сила, с която разполагаше.
— Аз съм тук, Макс — каза тя отново. — Аз съм тук.
— Не мога да повярвам… — Думите се отрониха от устата на Макс Ванденбург. — Гледай колко си пораснала. — Очите му бяха безкрайно тъжни. И се напълниха със сълзи. — Лизел… те ме хванаха преди няколко месеца. — Гласът му едва-едва се чуваше, но все пак достигна до нея. — На път за Щутгарт.
Потокът от евреи беше тъмно нещастие от ръце и крака. Дрипави униформи. Нито един от войниците все още не беше я видял и Макс я предупреди:
— Трябва да ме оставиш, Лизел. — Той дори се опита да я отблъсне, но момичето беше прекалено силно. Измършавелите ръце на Макс не можаха да я поместят и тя продължи да върви сред мръсотията, глада и хаоса.
Най-накрая присъствието й беше разкрито.
— Хей! — извика един войник, сочейки я с камшика си. — Хей, момиче, какво правиш? Махай се оттам.
Когато тя не му обърна внимание, войникът разблъска плътното човешко множество с камшика си, пробивайки си път. Скоро той се извиси над нея и тогава Лизел забеляза ужасеното изражение на Макс Ванденбург. Беше блед като платно, сякаш някой го душеше. Беше го виждала уплашен и преди, но никога по този начин.
Войникът я сграбчи.
Тя чувстваше всяко кокалче и всяка става на пръстите му, които се бяха впили в дрехата й и разкъсваха кожата й.
— Казах да се махаш! — изкрещя той, сетне я повлече и я хвърли към стената от зяпащи германци. Ставаше все по-топло. Слънцето изгаряше лицето й. Момичето се строполи болезнено на земята, но отново се изправи. Посъвзе се и зачака. Сетне отново влезе в потока от хора.
Този път Лизел си проправяше път откъм тила на колоната.
Отдалече виждаше само подобните на клечки кичури коса и вървеше към тях.
Този път тя не протегна ръка, а просто спря. Някъде вътре в нея бяха душите на думите. Те се изкатериха нагоре и застанаха до нея.
— Макс — каза Лизел. Той се обърна и за миг затвори очи, а момичето продължи: — Имало някога един странен малък човек. — Ръцете и висяха отпуснато до тялото й, но пръстите й бяха свити в юмруци. — Но имало също и един игрословец.