— Казах да се махаш! — изкрещя той, сетне я повлече и я хвърли към стената от зяпащи германци. Ставаше все по-топло. Слънцето изгаряше лицето й. Момичето се строполи болезнено на земята, но отново се изправи. Посъвзе се и зачака. Сетне отново влезе в потока от хора.
Този път Лизел си проправяше път откъм тила на колоната.
Отдалече виждаше само подобните на клечки кичури коса и вървеше към тях.
Този път тя не протегна ръка, а просто спря. Някъде вътре в нея бяха душите на думите. Те се изкатериха нагоре и застанаха до нея.
— Макс — каза Лизел. Той се обърна и за миг затвори очи, а момичето продължи: — Имало някога един странен малък човек. — Ръцете и висяха отпуснато до тялото й, но пръстите й бяха свити в юмруци. — Но имало също и един игрословец.
Един от евреите, които отиваха към Дахау, изведнъж бе спрял.
Той стоеше абсолютно неподвижно, докато другите го заобикаляха мрачно, оставяйки го съвършено сам. Очите му се рееха без посока и всичко беше толкова просто. Момичето бе подхвърлило думите на евреина. И сега те се изкачваха към него.
Следващия път когато Лизел заговори, въпросите сякаш се препъваха и падаха от устата й. Горещи сълзи се бореха за място в очите й, но тя ги възпираше. По-добре беше да остане горда и непреклонна. По-добре думите да свършат всичко.
— „Наистина ли си ти?“ — каза тя. — „От твоята буза ли взех онова семенце?“
Макс Ванденбург продължаваше да стои неподвижно.
Той не падна на колене.
Спряха хора, евреи и облаци. И наблюдаваха.
Както стоеше, Макс погледна първо момичето, сетне вдигна глава към небето, което беше широко, синьо и великолепно. Отгоре падаха тежки лъчи, дълги слънчеви копия, които къпеха пътя в светлина. Облаците извиваха гърбове, за да погледнат назад и продължаваха по пътя си.
— Такъв прекрасен ден — промълви той и гласът му сякаш се състоеше от многобройни късове. Прекрасен ден да умреш. Прекрасен ден да умреш така…
Лизел вървеше към него. Тя имаше смелостта да протегне ръка и да докосне брадясалото му лице.
— Наистина ли си ти, Макс?
Такъв великолепен германски ден и неговата внимателна тълпа.
Той поднесе дланта й към устните си.
— Да, Лизел, аз съм. — После Макс задържа ръката на момичето до лицето си, плачейки върху пръстите й. Той плачеше, докато войниците се приближиха под погледите на малка група безочливи евреи.
Камшиците се стовариха върху него.
— Макс! — изплака момичето.
И сетне беззвучно, докато я влачеха:
Макс.
Еврейският юмручен боец.
В ума й вървеше поток от думи:
Макси Такси. Така са те наричали твоите приятели в Щутгарт когато си се биел на улицата, помниш ли? Помниш ли, Макс? Ти ми разказа това. Аз помня всичко…
Това беше ти — момчето с корави юмруци. И пак ти ми каза, че ще фраснеш смъртта по лицето, когато дойде за теб.
Помниш ли снежния човек, Макс?
Помниш ли?
Долу в мазето?
Помниш ли белия облак със сивото сърце?
Фюрерът все още идва понякога долу и те търси. Ти му липсваш. Липсваш на всички ни.
Камшикът. Камшикът.
Камшикът продължи да плющи. Той се стоварваше върху лицето на Макс. Жилеше брадичката му. Гравираше гърлото му.
Макс се строполи на земята и войникът се обърна към момичето. Устата му беше отворена. Той имаше безупречни зъби.
Внезапно просветване пред очите й. Тя си спомни деня, когато бе искала Илза Херман или поне надеждната Роза да я зашлеви, но нито една от тях не го направи. В този случай не остана разочарована.
Камшикът се вряза в ключицата й, достигайки чак до лопатката.
— Лизел!
Тя познаваше този човек.
Докато войникът замахваше с ръка, Лизел зърна уплашения Руди Щайнер в пролуките между тълпата. Той я викаше. Тя видя измъченото му лице и жълтата му коса.
— Лизел, махай се оттам!
Крадецът на книги не се махна.
Тя затвори очи и улови следващата изгаряща ивица и след това още една, докато тялото й падна на топлата настилка на улицата. Тя опари бузата й. Пристигнаха още думи, този път от войника.
— Steh‘ auf.
Икономичното изречение беше насочено не към момичето, а към евреина. Сетне то получи развитие:
— Ставай, гадино, ти еврейско куче, ставай, ставай…
Макс успя да се задържи прав.
Още една лицева опора, Макс.