Още една лицева опора върху студения под на мазето.
Краката му се помръднаха.
Той ги повлече и продължи.
Залиташе, а пръстите му бършеха следите от камшика, за да успокоят паренето. Когато потърси отново с поглед Лизел, войникът сложи ръце върху окървавените му рамене и го блъсна.
Високото момче с лимонена коса дойде. То клекна и извика, извръщайки леко глава наляво:
— Томи, ела тук и ми помогни. Трябва да я изправим. Томи, побързай! — Руди подхвана крадеца на книги под мишниците и я повдигна. — Лизел, моля те, трябва да се махнеш от пътя.
Когато Лизел успя да стане, тя погледна смаяните германци с окаменели лица. Сетне отново се строполи в краката им, но само за кратко. Когато главата й се отпусна на земята, тя почувства парване, сякаш някой беше драснал клечка кибрит върху лицето й. Пулсът й подхвана болката и я прехвърли върху другата буза.
Краката и петите на последните евреи се мержелееха надолу по пътя.
Лицето й гореше и тя чувстваше упорита болка в ръцете и краката си — скованост, която беше едновременно мъчителна и изтощителна.
Лизел се изправи, за последен път.
Тръгна несигурно и сетне се затича надолу по улица „Мюнхен“, в посоката, в която беше заминал Макс Ванденбург.
— Лизел, какво правиш?!
Тя се изтръгна от думите на Руди и не обърна никакво внимание на хората, които зяпаха отстрани. Повечето от тях гледаха безмълвно. Статуи с туптящи сърца. Като зрители в последният етап на маратон. Лизел извика отново, но не беше чута. Пред очите й падаха кичури коса.
— Моля те, Макс!
След около трийсетина метра, точно когато един войник се обърна, момичето беше повалено. Две ръце я сграбчиха откъм гърба и момчето от съседната къща я събори на земята. То притисна коленете й към паважа и си понесе заслуженото. Руди посрещна ударите, сякаш бяха подаръци. Прие костеливите й ръце и лакти само с няколко кратки стона. Сълзите и струйките слюнка по лицето на Лизел сякаш я правеха по-красива и което беше по-важно — той успя да я задържи.
На улица „Мюнхен“ едно момче и едно момиче бяха вплетени един в друг.
Те лежаха прегърнати и безутешни на пътя, докато хората се разотиваха, сякаш разтапяйки се във влажния въздух.
Признания
Когато евреите си отидоха, Руди и Лизел се откъснаха един от друг и крадецът на книги не каза нищо. Нямаше отговори за въпросите на Руди.
Лизел не пое към вкъщи, а тръгна отчаяно към гарата да чака завръщането на татко. Руди стоя с нея първите двайсет минути, но тъй като до идването на Ханс имаше още часове, той отиде да доведе Роза. На път за гарата момчето й разказа какво се беше случило и когато Роза пристигна, тя не попита нищо дъщеря си. Беше намерила обяснение за всичко и просто стоеше до нея. Малко по-късно я убеди да седне и двете останаха да чакат.
Когато татко научи какво е станало, той пусна чантата си на земята и ритна въздуха на гара „Банхоф“.
Никой от тях не вечеря този ден. Пръстите на татко оскверняваха акордеона, убивайки песен след песен, колкото и да се опитваше да изсвири нещо. Нищо вече не се получаваше.
Три дни крадецът на книги лежа в леглото си.
Всяка сутрин и следобед Руди Щайнер чукаше на вратата й и питаше дали все още е болна. Момичето не беше болно.
На четвъртия ден Лизел отиде при съседа си и го попита дали може да я придружи до гората, където миналата година бяха оставили хляб на пътя.
— Трябваше да ти кажа по-рано — изрече тя.
Както се бяха уговорили, двамата тръгнаха надолу по пътя към Дахау. Спряха се сред дърветата, между които имаше дълги ивици от светлина и сенки. По земята бяха нападали шишарки, подобни на курабии.
Благодаря ти, Руди.
За всичко. За това, че ми помогна там на улицата. За това, че ме спря…
Тя не изрече нищо от това.
Ръката й се облегна на един обелен клон до нея.
— Руди, ако ти кажа нещо, ще ми обещаеш ли, че няма да кажеш никому нито дума?
— Разбира се. — Лицето и гласът на момичето му подсказаха, че става дума за нещо изключително важно и той се облегна на едно дърво до нея. — Какво е то?
— Обещай ми.
— Вече го направих.
— Направи го пак. Обещай ми, че няма да кажеш нито на майка си, нито на брат си, нито на Томи Мюлер. На никого.
— Обещавам.
Лизел гледаше надолу, опитвайки се да реши откъде да започне. Четеше изреченията в краката си, свързвайки думите с разпилените по земята клонки и шишарки.