Тези образи бяха светът и той клокочеше в нея, докато тя седеше с красивите книги и лъскавите им заглавия, подобни на елегантен маникюр. Той кипеше в нея, докато прелистваше страниците, изпълнени до горе с безбройни параграфи и думи.
„Ах, вие негодници!“, мислеше си тя.
Вие прекрасни негодници.
Не ме карайте да се чувствам щастлива. Не ме изпълвайте с надежда, че от всичко това може да излезе нещо добро. Вижте белезите ми. Вижте ожулванията ми. Виждате ли раната вътре в мен? Виждате ли раната, която расте пред очите ви и ме разяжда? Не искам да се надявам на нищо повече. Не искам да се моля Макс да е жив и здрав. Или пък Алекс Щайнер.
Защото светът не ги заслужава.
Тя съдра една страница от книгата и я скъса на две.
Сетне една глава. Скоро навсякъде около нея се търкаляха късове от думи. Думите. Защо трябваше да ги има. Без тях нямаше да се случи всичко това. Без думите фюрерът беше нищо. Без тях нямаше да има куцащи затворници. Нямаше да се нуждаем от утеха или словесни трикове, за да се почувстваме по-добре.
Каква полза имаше от думите.
И после тя изрече това гласно, обръщайки се към огряната от оранжева светлина стая:
— Каква полза има от думите?
Крадецът на книги стана и тръгна предпазливо към вратата на библиотеката. Изскърцването й беше вяло и апатично. Високият коридор беше пропит с безполезната миризма на дърво.
— Фрау Херман?
Въпросът се върна при нея и сетне отново се устреми към входната врата. Стигна само до средата на коридора и се приземи немощно на дебелите дъски на пода.
— Фрау Херман?
Призивите й бяха посрещнати само с мълчание и тя се изкуши да претършува кухнята заради Руди. Но се въздържа. Нямаше да е редно да открадне храна от жена, която й беше оставила речник, подпрян на стъклото на прозореца. Освен това току-що беше унищожила една от книгите й, страница по страница, глава по глава. Беше нанесла достатъчно щети.
Лизел се върна в библиотеката и отвори едно от чекмеджетата на писалището. Седна.
Скъпа, госпожо Херман,
Както виждате, аз бях във вашата библиотека и унищожих една от книгите ви. Бях просто прекалено ядосана и уплашена и исках да убия думите. Аз крадях от вас, а сега повредих и ваша собственост. За което се извинявам. За наказание смятам да престана да идвам повече тук. Ако това изобщо може да бъде наказание. Обичам това място и в същото време го мразя, защото то е пълно с думи.
Вие ми бяхте приятел, въпреки че аз ви обидих, и въпреки че бях непоносима (дума, която намерих във вашия речник), и затова мисля да ви оставя на мира. Извинявам се за всичко.
Благодаря ви отново.
Тя остави бележката на писалището. Взе си последно сбогом с библиотеката и направи три прощални обиколки, докосвайки гръбчетата на книгите с пръсти. Колкото и да ги мразеше, не можа да устои на изкушението. Парченца хартия се бяха посипали около една книга, чието заглавие беше „Правилата на Томи Хофман“. Лекият ветрец от прозореца грабна няколко от тях и те паднаха на земята.
Светлината беше все още оранжева, но вече не беше толкова ярка, колкото преди. Ръцете й се вкопчиха за последен път в рамката на прозореца, последно плъзгане по корем и накрая болката в краката от приземяването на земята.
Когато се спусна по хълма и мина по моста, оранжевата светлина вече беше се стопила и очертанията на облаците чезнеха в здрача.
Докато вървеше по улица „Химел“, почувства първите капки дъжд по кожата си. „Никога повече няма да видя Илза Херман“, мислеше си тя, но крадецът на книги беше по-добър в четенето и унищожаването на книги, отколкото в правенето на предположения.
Лизел се изненада, когато я видя без халат. Лятната й рокля беше жълта, украсена с червена гарнитура и джоб с малко цвете на него. Никакви свастики. Черни обувки. Никога преди не бе виждала прасците на Илза Херман. Тя имаше порцеланови крака.
— Фрау Херман, съжалявам… за онова, което направих последния път в библиотеката.
Жената я успокои. Тя бръкна в чантата си и извади оттам малка черна книга. Вътре имаше не история, а листове с редове.
— Помислих си, че ако няма да четеш повече моите книги, би могла сама да напишеш такава. Твоето писмо, то беше… — Тя подаде книгата на Лизел с две ръце. — Ти несъмнено можеш да пишеш. При това много добре. — Книгата беше тежка, а подвързията й беше матирана като корицата на „Свити рамене“. — И моля те — посъветва я Илза Херман, — не се наказвай, както смяташе да направиш. Не бъди като мен, Лизел.