След десет дни писане Мюнхен отново беше бомбардиран. Тя не чу кукувичката и сирените и когато татко дойде да я събуди, държеше книгата насън.
— Лизел, ела.
Момичето грабна „Крадецът на книги“ и всичките си останали книги, а пътьом взеха фрау Холцапфел.
Преди следващото въздушно нападение на 2 октомври Лизел бе приключила. Останаха й само няколко дузини празни страници и крадецът на книги вече четеше написаното от нея. Книгата беше разделена на десет глави, като всички носеха заглавията на книги или разкази, и описваха как те бяха променили живота й.
Често се питам до коя страница беше стигнала, докато вървях по улица „Химел“ под ромолящия дъжд девет нощи по-късно. Мисля си също какво ли е четяла, когато първата бомба падна от гръдния кош на самолета.
Лично аз обичам да си представям как поглежда за кратко към стената, към опънатия като въже облак на Макс Ванденбург, капещото му слънце и фигурите, които вървяха към него. Сетне тя хвърля поглед към несигурните си думи, които бе нарисувала с труд и четка върху стената. Виждам фюрерът да слиза по стълбите в мазето, преметнал нехайно боксовите си ръкавици през шията. А крадецът на книги чете, препрочита и отново препрочита последното си изречение в продължение на много часове.
Навън светът изпищя. Валеше тъмен дъжд.
Краят на света (част II)
Почти всички думи избледняват сега. Черната книга се разпада под тежестта на моите странствания. Това е още една причина да разкажа тази история. За какво говорехме преди това? Повтори нещо достатъчно много пъти и никога няма да го забравиш. Освен това мога да ви разкажа и какво се случи, след като думите на крадеца на книги спряха и как първоначално научих историята му. Ето така.
Представете си, че вървите по улица „Химел“ в тъмното. Косата ви става все по-влажна и всеки момент атмосферното налягане ще претърпи драстична промяна. Първата бомба се стоварва върху сградата на Тони Мюлер. Лицето му трепва невинно на сън и аз коленича до леглото му. След това сестра му. Краката на Кристина се подават изпод одеялото. Те съответстват на стъпките от детски крачета, които са играли на дама на улицата. Нейните малки пръсти. Майка им спи близо до тях. Четири смачкани цигарени фаса лежат в пепелника й и таванът без покрив е нажежен като котлон. Улица „Химел“ гори.
Сирените започнаха да вият.
— Вече е твърде късно за тези упражнения — прошепнах аз, — защото всички в крайна сметка бяха надхитрени. Първо Съюзниците симулираха въздушно нападение над Мюнхен, за да ударят в действителност Щутгарт. Но после десет самолета останаха. О, да, бяха издадени и съответните заповеди. И те се понесоха към Молкинг с бомбите си.
Няколко минути по-късно тях вече ги нямаше.
Църквата беше срината.
Земята беше унищожена там, където Макс Ванденбург бе стоял на краката си.
На улица „Химел“ №31 фрау Холцапфел изглежда ме очакваше в кухнята. Пред нея имаше една счупена керамична чаша и в последния миг на съзнание на лицето й сякаш прочетох въпроса къде, по дяволите, съм се забавила толкова дълго.
За разлика от нея фрау Дилер спеше дълбок сън. Очилата й с бронирани стъкла до леглото бяха разбити на парчета. Магазинът й беше заличен, щандът се озова напречно на улицата, а фотографията на Хитлер беше грабната от стената и захвърлена на пода. Самият фюрер несъмнено беше премазан под ситно натрошените стъкла и аз стъпих върху него на излизане.