Лизел мислеше над това, докато изучаваше мършавите крака на своя противник. Всъщност те бяха почти като нейните. Не може да ме победи, казваше си тя. Сетне кимна сериозно. Това беше просто една сделка.
— Можеш да ме целунеш, ако ме биеш. Но ако аз те бия, вече няма да пазя на вратата, когато играем мач.
Руди претегли нещата.
— Става — каза накрая той и си стиснаха ръцете.
От сивото мъгливо небе бяха започнали да падат малки капчици дъжд.
Пистата беше по-кална, отколкото изглеждаше.
И двамата състезатели бяха готови.
Руди хвърли един камък във въздуха, за да замести пистолетния изстрел. Когато той паднеше на земята, можеха да стартират.
— Почти не виждам линията на финиша — оплака се Лизел.
— А аз да не би да я виждам?
Те се втурнаха един до друг, бутайки се с лакти в опит да вземат предимство.
Пистата беше хлъзгава и покрита с локви и на около двайсетина метра от финала и двамата се строполиха на земята.
— Боже! — извика Руди. — Целият съм в лайна!
— Това не са лайна — поправи го Лизел, — а кал. — Макар да не беше съвсем сигурна, имайки предвид колко хлъзгави бяха последните пет метра до финиша. — Да кажем ли, че сме завършили наравно?
Руди погледна към нея, целият остри зъби и немирни сини очи. Половината му лице беше покрито с кал.
— Ако кажем, че сме завършили наравно, ще си получа ли целувката?
— На куково лято. — Лизел се изправи и започна да чисти калта от сакото си.
— Ще направя така, че вече да не си вратар.
— Предпочитам да си бъда вратар.
Докато вървяха по улица „Химел“, Руди я предупреди:
— Един ден, Лизел, ти ще бъдеш готова на всичко, за да ме целунеш.
Но Лизел беше на друго мнение.
Тя се закле.
Докато тя и Руди Щайнер бяха живи, тя никога нямаше да целуне този жалък мръсен Saukerl, особено пък днес. Имаше по-важни неща, за които да мисли. Тя погледна покритата си с кал униформа и заяви очевидното.
— Тя ще ме убие.
Лизел, разбира се, имаше предвид Роза Хуберман, известна също като мама, и тя наистина едва не я уби. Думата Saumensch бе споменавана особено често по време на наказанието. Лизел беше направена на кайма.
Инцидентът „Джеси Оуенс“
Както вече знаем, Лизел не беше още дошла на улица „Химел“, когато Руди извърши своето най-позорно деяние в детството. Но поглеждайки назад, на нея й се струваше, че сякаш е била там. В паметта си Лизел като че ли беше станала член на въображаемата публика на Руди. Никой не споменаваше нищо за този случай, но Руди компенсира това с толкова живо описание, че когато Лизел си мислеше за инцидента „Джеси Оуенс“, тя имаше чувството, че е видяла всичко с очите си.
Годината беше 1936-та. Олимпийските игри. Игрите на Хитлер.
Джеси Оуенс току-що беше завършил щафетното бягане на 4 Х 100 метра, печелейки четвъртия си златен медал. Новината за отказа на Хитлер да се ръкува с него и приказките, че той не е точно човек, защото е черен, бяха обиколили света. Дори и най-расистки настроените германци обаче бяха смаяни от Джеси Оуенс и мълвата за неговите постижения беше успяла някак да мине през пролуките. Никой не беше толкова впечатлен, колкото Руди Щайнер.
Цялото му семейство беше във всекидневната, когато той се измъкна незабелязано, отправяйки се към кухнята. Там Руди извади една голяма буца въглища и я стисна в малката си ръка.
— Сега или никога. — На лицето му имаше усмивка. Можеше да пристъпи към действие.
Намаза се добре с дебел слой въглищен прах, докато целият стана черен. Не пропусна и косата си. Накрая се огледа критично.
Момчето се усмихна почти маниакално на отражението си в прозореца и сетне по шорти и фланелка отмъкна тихо колелото на по-големия си брат, отправяйки се към спортната площадка „Хуберт“. В джоба си беше пъхнал няколко буци въглища, в случай че новият му телесен цвят се изтрие.
Във въображението на Лизел луната през онази нощ беше като пришита към небето. А облаците бяха закърпени около нея.
Ръждясалият велосипед изскърца страдалчески и спря до оградата на игрището. Руди слезе от него. Прехвърли се от другата страна и се отправи към началото на стометровата писта. Ентусиазирано, направи няколко непохватни разтягания, после си изкопа стартови дупки в пръстта.
В очакване на момента крачеше напред-назад, концентрирайки се под тъмното небе, неотклонно наблюдаван от луната и облаците.