Семейство Фидлер бяха добре организирани, всички по леглата си и всички завити. На Фификус му се подаваше само носа.
У Щайнерови прокарах пръсти по красиво вчесаната коса на Барбара, вгледах се в сериозното спящо лице на Курт и едно по едно целунах децата за лека нощ.
Сетне Руди.
О, господи боже, Руди…
Той спеше с една от сестрите си. Тя вероятно го беше избутала, заемайки по-голямата част от леглото, защото момчето лежеше в самия му край, като я беше прегърнал с една ръка. Светлорусата му коса огряваше леглото и аз взех и него, и Бетина заедно с душите им, както си бяха в одеялото. Ако не друго, умряха бързо и им беше топло. Момчето от самолета, помислих си аз. Онова с мечето. Къде беше утехата за Руди? Можеше ли някой да оправдае грабежа на живота му? Можеше ли някой да му даде облекчение за това, че чергата на живота бе дръпната изпод спящите му крака.
Никой не би могъл.
Там бях само аз.
А аз не съм много добра в утешенията, особено като се има предвид, че ръцете ми са студени, а леглото е топло. Носех го нежно по разбитите улици с едно солено око и натежало смъртоносно сърце. С него положих малко повече усилия. Загледах се за момент в съдържанието на душата му и видях изцапаното с въглищен прах момче, крещящо името на Джеси Оуенс, докато пресичаше въображаемата лента. Видях го, потопен до кръста в ледена вода, преследващ някаква книга. И сетне го видях да лежи в леглото, представяйки си какъв вкус би имала целувката на възхитителната му съседка от къщата до тях. Той винаги ме кара да се чувствам особено, това момче… Всеки път. Това е единственият му недостатък. Той стъпва върху сърцето ми. И ме кара да плача.
И най-накрая семейство Хуберман.
Ханс.
Татко.
Той изглеждаше висок в леглото си и аз виждах среброто през клепачите му. Душата му се надигна. Посрещна ме. Душите като неговата — най-добрите — винаги го правят. Онези, които се изправят и казват: „Аз знам, че си тук и съм готов. Не че искам да тръгна, разбира се, но ще дойда.“ Тези души винаги са леки, защото повечето от тях са угаснали. Повечето от тях вече са намерили пътя си към други места. Тази беше изпратена от дъха на акордеон, от странния вкус на шампанско през едно лято и изкуството да държиш на обещанията си. Той лежеше в ръцете ми и почиваше. Белите му дробове копнееха за дима на последна цигара и усещах как силно го теглеше към мазето, защото там долу беше момичето, което беше негова дъщеря и пишеше книга, която той един ден се надяваше да прочете.
Лизел.
Душата му прошепна името й, докато го носех. Но в тази къща нямаше Лизел. Не и за мен.
За мен имаше само Роза. И да, мисля, че я взех, докато хъркаше, защото устата й беше отворена и подобните й на хартия устни все още се движеха. Ако ме беше видяла, сигурна съм, че в този момент щеше да ме нарече Saumensch, но аз нямаше да се обидя. След като прочетох „Крадецът на книги“, разбрах, че тя нарича всички така. Saukerl. Saumensch. Особено онези, които обичаше. Еластичната й коса беше разпусната върху възглавницата и подобното й на гардероб тяло се надигна заедно с биещото й сърце. Не бъркайте, тази жена имаше сърце. И при това по-голямо, отколкото си мислеха хората. То беше огромно, но скрито от погледите на другите високо на една лавица. Спомнете си, че тя беше жената с привързания към тялото й акордеон в онази дълга, разсечена от луната нощ. Тя беше човекът, който без много приказки нахрани един евреин през първата му нощ в Молкинг. И пак тя беше онази, която бръкна дълбоко в дюшека си, за да извади оттам скицник, предназначен за едно младо момиче.
Той не можеше да остане в рухналата къща и аз носех душата му по улица „Химел“, когато забелязах мъжете от Противовъздушния отряд да викат и да се смеят.
Имаше една малка долина сред планинската верига от отломки.
Горещото небе беше червено и се въртеше. Започнаха да се завихрят пиперени линии и любопитството ми беше събудено. Да, да, знам какво ви казах в началото. Обикновено любопитство ми ме отвежда до някаква ужасяваща човешка врява, но в този случай трябва да кажа, че макар да ми се скъса сърцето, аз се радвах, и все още се радвам, че бях там.