Вярно е, че когато я измъкнаха оттам, тя започна да вие и да пищи за Ханс Хуберман. Мъжете от спасителния отряд се опитаха да я задържат в прашните си ръце, но крадецът на книги съумя да се измъкне. Отчаяните човешки същества често успяват да направят това.
Тя не знаеше накъде тича, защото улица „Химел“ вече не съществуваше. Всичко беше ново и апокалиптично. Защо небето беше червено? Как беше възможно да вали сняг? И защо снежинките изгаряха ръцете й?
Лизел забави ход, тръгна, залитайки, и погледна съсредоточено напред.
„Къде е фрау Дилер? — помисли си тя. — Къде е…“
Тя се лута още известно време, докато мъжът, който я намери, я хвана за ръката и й заговори:
— Ти си в шок, моето момиче. Просто си замаяна. Но ще се оправиш.
— Какво стана? — попита Лизел. — Това все още ли е улица „Химел“?
— Да. — Мъжът имаше обезсърчени очи. Какво ли бяха видели те през последните няколко години? — Това е улица „Химел“. Вие бяхте бомбардирани, моето момиче. Es tut mir leid, Schatzi. Съжалявам, миличка.
Устата на момичето продължи да помръдва, въпреки че тялото й стоеше неподвижно. То беше забравило предишните си писъци за Ханс Хуберман. Дезориентирана от бомбардировката, на Лизел й се струваше, че са минали години.
— Трябва да вземем татко и мама. Трябва да вземем и Макс от мазето. Ако не е там, значи е в коридора и гледа през прозореца. Той прави това понякога, когато има въздушно нападение — на него не му се отдава често такава възможност. Трябва да му разкажа какво е времето днес. Той никога няма да ми повярва…
В този момент тялото й се огъна и мъжът от спасителния отряд я сложи да седне на земята. Крадецът на книги погледна към тежкото нещо в ръката й, което й причиняваше болка.
Книгата.
Думите.
Пръстите й кървяха точно както някога, когато пристигна тук.
Мъжът от спасителния екип я изправи и я поведе. Една дървена лъжица гореше. Някакъв човек мина покрай тях със счупен акордеон и Лизел видя вътрешността на инструмента. Видя белите му зъби и черните ноти между тях. Клавишите й се усмихнаха и я накараха да осъзнае случилото се. Ние бяхме бомбардирани, помисли си тя, и сетне се обърна към мъжа до нея и каза:
— Това е акордеонът на татко. — И пак: — Това е акордеонът на татко.
Лизел погледна в посоката, в която вървеше мъжът с акордеона и го последва. От червеното небе продължаваше да вали красива пепел, когато тя спря войника от Противовъздушния отряд и каза.
— Аз ще взема това, ако искате — то е на татко. — Тя го пое нежно от ръката на мъжа и го понесе. И точно тогава видя първото тяло.
Калъфът на акордеона падна от ръката й. Звукът на експлозия.
Фрау Холцапфел лежеше на земята, разрязана на две.
Когато видя останалите, Лизел се закашля. Заслуша се за момент, докато някакъв спасител разказваше на другите, че са намерили едно от телата на парчета по клоните на едно яворово дърво.
Там имаше разтърсени пижами и разкъсани лица. Най-напред видя косата на момче.
Руди?
Следващият път тя направи нещо повече от това да произнесе думата безгласно:
— Руди?
Той лежеше с жълта коса и затворени очи и крадецът на книги се затича и се хвърли до него на колене. Черната книга падна от ръката й.
— Руди — изхлипа тя, — събуди се… — Момичето го сграбчи и съвсем леко го раздруса, не вярвайки на очите си. — Събуди се, Руди. — И докато нажеженото небе продължаваше да сипе пепел, Лизел бе вкопчила пръсти в ризата на Руди Щайнер. — Руди, моля те. — Сълзите си пробиваха с мъка път по прашното й лице. — Моля те, Руди, събуди се, по дяволите, събуди се, обичам те. Хайде, Руди, хайде, Джеси Оуенс, не знаеш ли, че те обичам, събуди се, събуди се, събуди се…
Но светът нехаеше.
Каменните грамади се издигаха бездушно наоколо. Бетонни хълмове с червени каскети. Едно красиво, стъпкано от сълзи момиче, разтърсващо мъртво момче.
— Хайде, Джеси Оуенс…
Но момчето не се събуди.
Лизел недоверчиво зарови глава в гърдите на Руди. Беше повдигнала леко отпуснатото му тяло, готова да го държи колкото е нужно, докато се върне на опустошената земя. Правеше го с обич.