Бавно. Бавно.
— Боже, Руди…
Лизел се наведе към него, вгледа се в безжизненото му лице и целуна най-добрия си приятел Руди Щайнер нежно и истински по устните. Вкусът им беше прашен и сладостен. Това беше вкусът на скръбта в сянката на дърветата и под блясъка на колекцията от костюми на един анархист. Тя го целуна дълго и нежно и когато се отдръпна, докосна устните му с пръсти. Ръцете й трепереха, устните й бяха подпухнали. Лизел се наведе отново, но този път изгуби контрол, не прецени добре разстоянието и зъбите им се срещнаха сред разрушения свят на улица „Химел“.
Тя не му каза сбогом. Нямаше сили за това и след като постоя още няколко минути до него, най-накрая успя да се откъсне от земята. Изумява ме на какво са способни човешките същества, дори когато по лицата им текат вадички и те залитат, кашлят, лутат се и намират онова, което търсят.
Лизел нито се затича, нито пристъпи, нито помръдна. Очите й обходиха човешките тела и се спряха замъглено, когато забелязаха високия мъж и ниската, подобна на гардероб жена. Това е мама. Това е татко. Думите се забиха в нея като перфоратор.
— Те не помръдват — каза тя тихо. — Не помръдват.
Може би ако стоеше тук достатъчно дълго, те най-накрая щяха да помръднат, но баща й и майка й останаха неподвижни през цялото време, докато Лизел ги гледаше. В този момент аз осъзнах, че тя не носеше обувки. Какво странно наблюдение за момент като този. Може би просто се опитвах да избегна лицето й, защото крадецът на книги изглеждаше като непоправима катастрофа.
Лизел пристъпи крачка напред. Не й се искаше да продължи, но го направи. Бавно тръгна към майка си и баща си и седна между тях. Взе ръката на майка си и започна да й говори:
— Помниш ли, когато дойдох тук, мамо? Бях се вкопчила в портата и плачех. Помниш ли какво каза на хората на улицата онзи ден? — Тук гласът й леко трепна: — Ти им каза: „Какво зяпате, задници такива?“ — Тя докосна китката на майка си. — Мамо, знам, че ти… Много се зарадвах, когато дойде в училище и ми каза, че Макс се е събудил. Знаеш ли, че те видях с акордеона на татко? — Момичето стегна пръсти около вкоравяващата се ръка. — Аз се приближих и те гледах и ти беше красива. По дяволите, ти беше толкова красива, мамо.
Очите на татко бяха сребристи, а не мъртви.
Татко беше акордеон!
Но меховете му сега бяха празни.
Нищо не влизаше и нищо не излизаше от тях.
Тя започна да се полюшва напред назад.
Някъде в устата й постепенно се оформи писклив, тих, гърлен тон, докато най-накрая намери сили да се обърне.
Към татко.
И тогава любопитството ми надделя. Приближих се, за да я виждам по-добре и в момента, в който я зърнах, веднага разбрах, че това беше човекът, когото тя обичаше най-много. Цялото й изражение и очите й галеха лицето му. Сетне последваха една от бръчките на бузата му. Той бе седял с нея в банята, учейки я как да свива цигара. Беше дал хляб на един обречен на улица „Мюнхен“ и беше казал на момичето да продължи да чете в бомбоубежището. Може би, ако не беше го направил, тя нямаше да започне да пише в мазето.
Татко — акордеонистът — улица „Химел“.
Едното не можеше да съществува без другото, защото за Лизел и двете неща бяха нейният дом. Да, точно това беше Ханс Хуберман за Лизел Мемингер.
Момичето се извърна и заговори на човека от спасителния отряд.
— Моля ви — каза то, — акордеонът на татко. Можете ли да ми го донесете.
След кратък момент на смут, един по-възрастен член на противовъздушния отряд донесе проядения калъф и Лизел го отвори. Извади повредения инструмент и го сложи до тялото на татко.
— Ето, татко.
И мога да ви гарантирам, че много години по-късно видях да се случва нещо забележително — едно видение на самия крадец на книги, в което тя, застанала на колене до Ханс Хуберман, го видя да става и да свири на акордеона. Той се изправи, прехвърли ремъците през раменете си сред алпийската верига от отломки и засвири с топли сребристи очи и цигара, висяща в края на устните му. Дори сбърка и се засмя добродушно на грешката си. Мехът дишаше и високият мъж свиреше на Лизел Мемингер за последен път, докато небето бавно беше погълнато от пещта.