Свири, татко, свири.
Татко спря.
Пусна акордеона на земята и сребристите му очи продължиха да ръждясват. Сега на земята имаше само тяло и Лизел го повдигна и го прегърна. Тя плака на рамото на Ханс Хуберман.
— Сбогом, татко, ти ме спаси. Ти ме научи да чета. Никой не може да свири като теб. Никога няма да пия шампанско. Никой не може да свири като теб.
Лизел го държеше в ръцете си. Целуна го по рамото и понеже гледката на лицето му и беше вече непоносима, го положи отново на земята.
Крадецът на книги плака, докато спасителите нежно я отведоха.
По-късно те си спомниха за акордеона, но никой не забеляза книгата.
Имаше много работа за вършене и заедно с някои други вещи „Крадецът на книги“ беше стъпкан на няколко пъти и най-накрая хвърлен в един боклукчийски камион. Тъкмо преди камионът да тръгне, аз се качих бързо на него и взех книгата…
За късмет бях там.
Но кого заблуждавам? Аз, разбира се, мога да бъда на много места едновременно, а през 1941 г. бях почти навсякъде.
Епилог
Последният цвят
Смъртта и Лизел
Минаха много години оттогава, но все още имам много работа за вършене. Мога да ви разкрия, че светът е фабрика. Слънцето я задвижва, хората я управляват. А аз оставам. Аз ги отнасям.
Що се отнася до останалата част от тази история, няма да се разпростирам, защото съм уморена, ужасно уморена, и ще ви я разкажа колкото може по-направо.
Лизел Мемингер живя много дълго, далече от Молкинг и опустошената улица „Химел“.
Тя умря в едно предградие на Сидни. Номерът на къщата й беше четирийсет и пет — същият като на семейство Фидлер в Молкинг — и цветът на следобедното небе беше най-красивият нюанс на синьото. Също както и баща й, душата й се надигна, за да ме посрещне.
В последните си видения тя зърна трите си деца, внуците си, съпруга си и дългия списък от животи, които се бяха слели с нейния. Сред тях, като запалени фенери, бяха Ханс и Роза Хуберман, брат й и момчето, чиято коса завинаги остана с цвета на лимони.
Но там имаше и още няколко видения.
Елате с мен и ще ви разкажа една история.
Ще ви покажа нещо.
Дърво в следобеда
Когато улица „Химел“ беше разчистена, Лизел Мемингер вече нямаше къде да отиде. Викаха й „момичето с акордеона“ и я отведоха в полицията, която се чудеше какво да прави с нея.
Тя седеше на един много твърд стол. Акордеонът я гледаше през една дупка в калъфа. Трябваше да минат три часа в полицейския участък, преди кметът и една жена с бухнали коси да се появят.
— Всички говорят — каза дамата, — че тук имало едно момиче от улица „Химел“, което било оцеляло.
Полицаят посочи с ръка.
Илза Херман й предложи да носи акордеона, но Лизел го държеше здраво в ръцете си, докато слизаше по стълбите на полицейския участък. Няколко преки надолу по улица „Мюнхен“ се виждаше ясната линия, която разделяше бомбардираните от късметлиите.
Кметът шофираше.
Илза седеше с нея на задната седалка.
Момичето й позволи да хване ръката й върху калъфа на акордеона, който беше между тях.
В такава ситуация би било по-лесно да се мълчи, но реакцията на опустошеното момиче беше точно обратната. Лизел седеше в изисканата гостна в къщата на кмета и говореше — на себе си — до късно през нощта. Яде много малко. Единственото, което изобщо не направи, беше да се измие.
В продължение на четири дни тя разнасяше останките от улица „Химел“ по килимите и подовете на Гранде Щрасе №8. Спеше много, без да сънува, и в повечето случаи съжаляваше, когато се събудеше. Всичко изчезваше, докато спеше.
В деня на погребенията тя все още не се беше изкъпала и Илза Херман любезно я попита дали би искала да го направи. В друго време тя просто щеше да й покаже банята, подавайки й хавлия. Хората, които присъстваха на опелото на Ханс и Роза Хуберман непрестанно говореха за момичето, което носело красива рокля и слой от мръсотията на улица „Химел“. Носеше и слух, че по-късно през деня то влязло напълно облечено в река Ампер и казало нещо много важно.