Нещо за някаква целувка.
Споменала също думата Saumensch.
Колко пъти трябваше да каже сбогом?
След това минаха седмици и месеци и още дълго се водеше война. Тя си спомняше за своите книги, когато й беше най-тежко, особено за тези, които бяха направени за нея, и онази, която й беше спасила живота. Една сутрин, отново в състояние на шок, Лизел дори се върна на улица „Химел“, за да ги потърси, но там не беше останало нищо. Нямаше как да се поправи станалото. Трябваше да минат десетилетия. Трябваше да мине цял живот.
Имаше две церемонии за семейство Щайнер. Първата беше на погребението им, а втората при завръщането на Алекс Щайнер, когато го пуснаха в отпуск след бомбардировката.
Откакто го застигна новината, Алекс съвсем се беше смалил.
— Господи боже — казваше той, — само ако бях пуснал Руди да отиде в онова училище.
Смяташ, че спасяваш някого.
А се оказва, че си го убил.
Как би могъл да знае какво ще се случи?
Знаеше единствено, че би сторил всичко, за да може да се върне през онази нощ в дома си на улица „Химел“, така че да загине той, а не Руди.
И точно това каза на Лизел на стълбите на Гранде Щрасе №8, след като се беше втурнал натам, чувайки новината за оцеляването й.
Този ден, там на стълбите, сърцето на Алекс Щайнер беше разкъсано на части.
Лизел му каза, че е целунала Руди по устните. Беше смутена от признанието си, но си помисли, че на него ще му е приятно да знае това. Имаше дървени сълзи и дъбова усмивка. В очите на Лизел небето беше сиво и лъскаво. Сребърен следобед.
Макс
Когато войната свърши, Хитлер беше предаден в ръцете ми, а Алекс Щайнер отново отвори шивашкото си ателие. Не печелеше почти нищо, но се занимаваше с нещо по няколко часа на ден и Лизел често му правеше компания. Те прекарваха много дни заедно, понякога ходеха в Дахау след освобождаването му, но американците отказваха да ги пуснат.
Най-накрая, през октомври 1945 г., в ателието влезе гладко избръснат мъж с блатисти очи и коса като птичи пера. Той се приближи към щанда.
— Има ли тук момиче на име Лизел Мемингер?
— Да, тя е отзад — отговори Алекс. Макар да се надяваше, че ще се случи нещо хубаво, той все пак искаше да бъде сигурен: — Мога ли да попитам кой я търси?
В този момент Лизел влезе.
Те се прегърнаха, плакаха и паднаха на пода.
Куриерът
Да, аз съм виждала много неща на този свят. Присъствам на най-големите нещастия и работя за най-големите злодеи.
Но има и други моменти.
Има истории (макар и не много, както съм загатвала по-рано), на които позволявам да отвличат ума ми, докато работя, също като цветовете. Натъквам се на тях на най-злочестите и невероятни места и се старая да ги запомня, докато си върша работата. „Крадецът на книги“ е една такава история.
Когато отпътувах за Сидни и отнесох Лизел, аз най-накрая можах да направя нещо, за което бях чакала много дълго. Сложих я да стъпи на земята и докато вървяхме по Анзак Авеню покрай футболното игрище, извадих от джоба си една прашна черна книга.
Старата жена се смая. Взе я и каза:
— Това наистина ли е тя?
Кимнах.
С треперещи ръце тя отвори „Крадецът на книги“ и прелисти страниците.
— Не мога да повярвам… — Макар текстът да беше избледнял, думите все пак се четяха. Пръстите на душата й докоснаха историята, която беше написана толкова отдавна на улица „Химел“.
Жената седна на бордюра и аз се присъединих към нея.
— Прочетохте ли я? — попита тя, но не ме погледна, приковала поглед в думите.
Кимнах.
— Много пъти.
— А разбрахте ли я?
В този момент настъпи дълга пауза.
По пътя в различни посоки минаха няколко коли. Караха ги Хитлер, Макс, убийци, семействата Хуберман, Дилер, Щайнер…
Исках да кажа на крадеца на книги много неща за красотата и жестокостта. Но можех ли да й кажа нещо за тези неща, което тя вече да не знае? Исках да й обясня, че постоянно надценявам и подценявам човешката раса и рядко просто я оценявам. Исках да я попитам как едно и също нещо може да бъде толкова грозно и прекрасно, и неговите думи и истории толкова съкрушителни и възхитителни.
Но не изрекох нито едно от тези неща.