— Синко, не можеш да обикаляш по улиците, боядисан в черно, чуваш ли?
Руди беше заинтригуван и объркан. Луната сега беше свободна да се движи, да се издига, да се спуска и да капе по лицето на момчето, правейки го красиво и мрачно като мислите му.
— Защо не, татко?
— Защото ще те отведат?
— Но защо?
— Защото не трябва да искаш да бъдеш като чернокожите хора, като евреите или всеки друг, който не е… като нас.
— Кои са евреите?
— Ти познаваш най-стария ми клиент, господин Кауфман? Откъдето ти купихме обувките?
— Да.
— Е, той е евреин.
— Не знаех това. Трябва ли да плащаш, за да бъдеш евреин? Или може би се нуждаеш от някакво разрешение?
— Не, Руди. — Господин Щайнер направляваше колелото с едната си ръка и Руди с другата. Но му беше трудно да направлява разговора. Той все още не беше пуснал ухото на сина и всъщност беше забравил за него. — Това е все едно да си немец или католик.
— О! А Джеси Оуенс католик ли е?
— Не знам! — Той се препъна в педала на колелото и пусна ухото на сина си.
Известно време вървяха мълчаливо, докато накрая Руди каза:
— Просто ми се иска да съм като Джеси Оуенс, татко?
Този път господин Щайнер сложи ръката си върху главата на Руди и обясни:
— Знам, синко, но ти имаш красива руса глава и големи безопасно сини очи. И трябва да си доволен от това, ясно ли е?
Но на Руди не му беше ясно.
Той не разбра нищо и тази нощ беше като прелюдия за нещата, които щяха да се случат. Две години и половина по-късно обущарският магазин на Кауфманови беше превърнат в купчина разбити стъкла и всички обувки бяха нахвърляни в един камион, както си бяха в кутиите.
Обратната страна на шкурката
Хората, предполагам, имат определящи моменти в живота си, особено когато са деца. За някои това е нещо от рода на инцидента „Джеси Оуенс“. За други е мигът на среднощна истерия и подмокрено легло.
Беше краят на май 1939 г. и вечерта бе като повечето други. Мама размахваше железния си юмрук. Татко беше навън. Лизел изчисти входната врата и се загледа в небето на улица „Химел“.
Малко преди това бе имало военен парад.
Облечените в кафяви ризи екстремисти от NSDAP4 (известна също като Нацистка партия) бяха минали с маршова стъпка по улица „Мюнхен“ с гордо развети знамена и високо вдигнати глави, сякаш бяха окачени на пръчки. Те пяха патриотични песни и накрая завършиха с мощен дружен рев „Deutschland uber Alles.“ „Германия над всичко.“
И както винаги, бяха възнаградени с ръкопляскания.
Това допълнително ги стимулира и те продължиха да маршируват още по-въодушевено, устремени бог знае накъде.
Хората на улицата стояха и ги наблюдаваха, някои ги поздравяваха с изпъната напред ръка, а други с пламнали от ръкопляскания длани. Лицата на някои бяха изкривени от гордост, като това на фрау Дилер, но имаше и други като Алекс Щайнер, подобен на пън, изрязан в човешка форма, които ръкопляскаха бавно и по задължение.
Лизел стоеше на тротоара с баща си и Руди. Над лицето на Ханс Хуберман беше паднала сянка.
През тази нощ Лизел сънува, както през всички останали. Най-напред видя маршируващите кафяви ризи, но скоро те я поведоха към влака, където я очакваше обичайното откритие. Брат и отново се взираше в нея.
Когато се събуди, пищейки, Лизел веднага разбра, че този път нещо се е променило. Изпод завивките идваше някаква миризма, топла и неприятна. В началото се опита да си внуши, че нищо не се е случило, но когато татко се приближи и я прегърна, тя изплака и призна факта в ухото му.
— Татко — прошепна Лизел, — татко. — И това беше всичко. Той вероятно сам бе доловил миризмата.
Ханс Хуберман я взе нежно от леглото и я отнесе в банята. Моментът дойде няколко минути по-късно.
— Ще махнем чаршафите — каза татко и в момента, в който дръпна плата, нещо тупна на пода.
Между краката на високия мъж лежеше черна книга със сребърни букви.
Той погледна към нея.
Погледна момичето, което плахо сви рамене.
Сетне съсредоточено прочете заглавието на глас: „Наръчник на гробаря“.
4
Абревиатура на National-sozialistische deutsche Arbeiterpartei (Националсоциалистическа работническа партия на Германия). — Б.ред.