Значи така се казва, помисли си Лизел.
Между тях настъпи мълчание. Мъжът, момичето, книгата. Той я вдигна и заговори меко като памук.
Четири години по-късно, когато отиде да пише в мазето, Лизел си припомни две неща около травмата с подмокреното легло. Най-напред тя имаше изключително голям късмет, че татко намери книгата. (За щастие миналият път, когато чаршафите трябваше да бъдат изпрани. Роза накара Лизел да ги махне от леглото. „И побързай, Saumensch! Да не си мислиш, че имаме цял ден?“) Второ, тя очевидно беше горда, че Ханс Хуберман бе част от нейното образование. Странно е — написа Лизел след време, — но главната заслуга да се науча да чета не беше толкова на училището. А на татко. Хората не го мислят за особено умен и е вярно, че той не чете много бързо, но аз скоро щях да науча, че думите и писането веднъж бяха спасили живота му. Или поне думите и един човек, който го беше научил да свири на акордеон…
— Да караме поред — каза Ханс Хуберман през онази нощ. Сетне изпра чаршафите и ги простря. — А сега — рече той, когато се върна, — можем да започнем нашия среднощен час.
Жълтеникавата светлина беше оживяла от праха, който се носеше във въздуха.
Лизел седеше на студените чисти чаршафи, засрамена и ликуваща. Мисълта за подмокреното легло я измъчваше, но тя щеше да чете. Щеше да чете книгата.
В нея се надигна вълнение.
В ума й се мярна бляскавото видение на едно десетгодишно момиче, което четеше по-добре от всички други на света.
Само ако беше толкова лесно!
— Да ти кажа истината — заяви баща й направо, — самият аз не чета толкова добре.
Но това, че четеше бавно, не беше от значение. Дори навярно беше по-добре, че неговата скорост на четене е по-ниска от средната, защото по този начин момичето нямаше да се чувства толкова обезсърчено при пълната му липса на читателски умения.
Въпреки това в началото Ханс се чувстваше малко неловко, докато държеше книгата в ръцете си и прелистваше страниците.
Когато седна до нея на леглото, той се облегна назад, подвивайки леко крака настрани. Сетне прегледа отново книгата и я хвърли на одеялото.
— Защо му е на едно хубаво момиче да чете такова нещо?
Лизел отново сви рамене. Ако чиракът на гробаря четеше пълните съчинения на Гьоте или на някое друго литературно светило, сега пред тях щеше да има друга книга. Тя се опита да обясни.
— Аз… когато… тя лежеше на снега и… — Тихо изречените думи паднаха от леглото и се посипаха на пода като прах.
Но татко знаеше какво да каже. Той винаги знаеше какво да каже.
Ханс прокара пръсти през сънените си коси и рече:
— Добре, но искам да ми обещаеш нещо, Лизел. Обещай ми, че ако умра скоро, ще се погрижиш да бъда погребан, както трябва.
Тя кимна с цялата си искреност.
— Не искам да бъде прескачана шеста глава или стъпка четвърта от девета глава. — Той се засмя, последван от виновницата за подмокреното легло. — Е добре, радвам се, че се договорихме. А сега можем да започнем.
Ханс се намести за четене и кокалите му изскърцаха като дъските на старо дюшеме.
— Забавлението започва.
В тишината на нощта отварянето на книгата предизвика порив на вятъра.
Връщайки се назад, Лизел знаеше какво точно си е помислил татко, преглеждайки първата страница на „Наръчника на гробаря“. Той несъмнено си е давал сметка, че тази книга далеч не е идеалната за случая. В нея имаше думи, които бяха трудни дори за самия него. Да не говорим пък за това колко мрачна беше темата. Що се отнася до момичето, в нея се породи внезапното желание да я прочете, което тя дори не се опита да разбере. В известен смисъл може би искаше да се увери, че брат й е погребан, както трябва. Каквато и да беше причината, копнежът й да прочете тази книга, беше толкова силен, колкото можеше да бъде копнежът на едно десетгодишно момиче.
Заглавието на първата глава беше: „Стъпка първа: Избор на правилните инструменти.“ Кратко встъпление нахвърляше в общи линии съдържанието на следващите двайсет страници. Видовете лопати, кирки и ръкавици бяха изброени точка по точка, изтъкваше се и необходимостта от правилното им съхранение. Копаенето на гробове беше сериозно нещо.