Докато Ханс прелистваше страниците, той чувстваше очите на Лизел върху себе си. Те го търсеха и се взираха в него в трепетно очакване на първите думи, които ще се отронят от устните му.
— Ето тук. — Той се размърда отново и й подаде книгата. — Виж тази страница и ми кажи колко думи можеш да прочетеш.
Тя я погледна — и излъга.
— Около половината.
— Прочети ми някои от тях.
Но тя, разбира се, не можеше. Когато я накара да му посочи думите, които разчиташе, там имаше всъщност само три такива — трите главни думи в немския език за означаване на пълен член. А думите на цялата страница бяха общо около двеста.
„Може би ще се окаже по-трудно, отколкото съм предполагала“, помисли си Лизел за миг.
Ханс се наведе напред, стана и излезе.
Този път, когато се върна, каза:
— Всъщност имам по-добра идея. — В ръката си държеше дебел дърводелски молив и шкурка. — Да започнем от самото начало. — Лизел не видя причина да спори.
На опакото на един от листовете шкурка, в левия край, той очерта малък квадрат и тикна вътре в него едно главно „А“. В противоположния ъгъл сложи малко „а“. Дотук добре.
— А — каза Лизел.
— Коя дума започва, с „А“?
Тя се усмихна.
— Aphel.
Ханс написа думата с големи букви и нарисува една разкривена ябълка под нея. Той все пак беше бояджия, а не художник. Когато приключи, вдигна глава и каза:
— А сега буквата „В“.
Докато напредваха през немската азбука, очите на Лизел ставаха все по-големи. Тя беше правила това и в училище, заедно с децата от забавачницата, но този път беше по-добре. Сега нямаше други освен нея и не се чувстваше така огромна. Беше й приятно да наблюдава ръката на баща си, докато изписваше думите и чертаеше недодяланите си рисунки.
— Е, хайде, Лизел — каза той, докато момичето си блъскаше главата. — Нещо, което започва със „S“. Лесно е. Много съм разочарован от теб.
Тя не можа да измисли нищо.
— Хайде! Помисли си за мама — подшушна й той закачливо.
И в този момент думата се стовари върху лицето й като плесница.
— SAUMENSCH! — извика тя и татко избухна в смях. — Шт, не трябва да вдигаме толкова шум — каза момичето.
Но той продължи да се смее на глас, докато пишеше думата, допълвайки я с една от своите характерни рисунки.
— Татко! — прошепна Лизел. — Аз нямам очи!
Той помилва момичето по косата. Беше паднала в капана му.
— С усмивка като тази — каза Ханс Хуберман, — не ти трябват очи. — Той я прегърна и сетне погледна отново рисунката с лице от топло сребро. — А сега буквата „Т“.
Когато минаха през цялата азбука и я преговориха дузина пъти, татко се наведе напред и каза:
— Може би стига за днес?
— Само още няколко думи.
Но той беше категоричен.
— Достатъчно. Като се събудиш, ще ти посвиря на акордеон.
— Благодаря ти, татко.
— Лека нощ. — Тих едносричен смях. — Лека нощ, Saumensch.
— Лека нощ, татко.
Той изключи лампата, върна се и седна на стола. В тъмнината Лизел държеше очите си отворени. Тя наблюдаваше думите.
Уханието на приятелството
И така продължи.
През следващите няколко седмици на лятото среднощният урок започваше в края на всеки кошмар. Имаше още две подмокряния в леглото, но Ханс Хуберман просто повтаряше героичното си упражнение с мръсните чаршафи и се залавяше с урока по четене, рисувайки и рецитирайки. През ранните утринни часове, тихите гласове бяха гръмки.
В четвъртък, малко преди три часа следобед, мама каза на Лизел да се приготви, защото двете трябва да разнесат готовото пране. Татко обаче имаше други планове.
Той влезе в кухнята и каза:
— Съжалявам, мамо, но тя няма да дойде с теб днес.
Мама дори не си направи труда да вдигне глава от торбата с прането.
— А теб кой те е питал, Arschloch? Хайде, Лизел.
— Тя има урок по четене — обясни той, след което се усмихна на Лизел и й намигна. — С мен. Аз й преподавам. С нея ще отидем до река Ампер, където се учех да свиря на акордеон.
Сега вече бе привлякъл вниманието й.
Мама остави прането на масата, готвейки се да вложи в думите си подобаваща доза цинизъм.