Понякога вечер след часовете в мазето Лизел седеше свита във ваната и чуваше едни и същи реплики:
— Смърдиш — казваше мама на Ханс. — Смърдиш на цигари и керосин.
Седейки във водата, тя си представяше миризмата, която идваше от дрехите на татко. Повече от всичко това беше уханието на приятелството и Лизел го усещаше и по себе си. Тя обичаше това ухание. Затова поднасяше ръка към носа си и се усмихваше, докато водата във ваната изстиваше.
Шампионът тежка категория
от училищния двор
Лятото на 1939 г. вървеше забързано или може би Лизел бързаше. Играеше футбол с Руди и другите деца от улица „Химел“ (основно забавление през цялата година), разнасяше прането из града с мама и учеше думи. И то като че ли свърши няколко дни, след като беше започнало.
До края на годината се случиха две важни неща.
Началото на септември.
В Молкинг беше хладен ден, когато войната започна и работата ми нарасна.
Светът говореше за нея.
Заглавията във вестниците звучаха приповдигнато.
Гласът на фюрера гърмеше по германските радиа: „Ние няма да се предадем. Няма да се спрем. Победата ще бъде на наша страна. Нашето време дойде.“
Германското нашествие в Полша беше започнало и хората се събираха навсякъде, за да слушат новини за него. Улица „Мюнхен“, като всички главни улици в Германия, оживя с началото на войната. Миризмите, виковете. Преди няколко дни се чу, че ще има купони и сега това вече беше официално оповестено. Англия и Франция изпратиха своите декларации на Германия. Да откраднем една фраза от Ханс Хуберман:
Забавлението започна.
В деня, в който войната беше обявена, татко бе имал късмета да получи поръчка за работа. На път за вкъщи, той взе от земята един захвърлен вестник и вместо да се наведе и да го мушне между кутиите с боя в количката си, го сгъна и го пъхна под ризата си. Когато се прибра у дома, потта беше изсмукала мастилото върху кожата му. Вестникът се озова на масата, но новините бяха отпечатани върху гърдите му. Татуировка. Разкопчал ризата си, той гледаше надолу под несигурното осветление в кухнята.
— Какво пише там? — попита Лизел. Тя гледаше ту черния отпечатък върху кожата, ту вестника.
— „Хитлер завзема Полша“ — отговори той и се отпусна тежко на един стол. — „Deutschland uber Alles“ — прошепна Ханс Хуберман, но в гласа му не прозвуча особен патриотизъм.
На лицето му се изписа пак онзи израз — неговото акордеоново лице.
Така започна една война.
Лизел скоро беше въвлечена в друга.
Близо месец след началото на учебната година тя беше преместена в подходящия за нея клас. Може би си мислите, че причината за това е било по-доброто й четене, но не беше така. Въпреки несъмнения напредък, Лизел все още четеше трудно. Изреченията й се изплъзваха. Думите й играеха номера. Всъщност тя беше преместена в по-горен клас, защото беше започнала да саботира забавачницата. Отговаряше на въпросите, зададени на други деца, и говореше на висок глас. На няколко пъти получи така наречения Watschen в коридора.
В новия си клас Лизел беше отведена настрани, сложена на един стол и учителката, която по случайност беше и монахиня, й каза да си затваря устата. Руди погледна към нея от другия край на класната стая и й помаха с ръка. Лизел му помаха в отговор и се опита да не се усмихне.
У дома тя беше доста напреднала с четенето на Гробарския наръчник заедно с татко. Те обграждаха с кръгче думите, които тя не разбираше, и на следващия ден се заемаха с тях в мазето. Лизел си мислеше, че е напреднала достатъчно. Но не беше така.
Някъде в началото на септември в училище бяха проведени изпити. Един от тях беше по четене. Всяко дете трябваше да излезе пред класа и да прочете откъс, избран от учителката. Беше мразовита сутрин, но слънцето сияеше ярко. Ореол обграждаше мрачната жетварка, сестра Мария. (Между другото, допада ми тази представа на хората за мрачната жетварка с нейната коса. Намирам я за забавна.)
В огряната от слънцето стая имената гърмяха едно след друго, изричани наслуки:
— Валденхайм, Леман, Щайнер.