— Не ги слушай — посъветва я Руди.
— Лесно ти е да го кажеш. Не ти си глупавият.
Към края на междучасието градусът на коментарите се повиши и в един момент нещо в нея се прекърши. Шмайкел отново се приближи към нея.
— Хайде, Лизел. — Той тикна книгата под носа й. — Ще ми помогнеш ли?
И тя наистина му помогна.
Стана, взе книгата от него, и докато той се хилеше през рамо на няколко от децата, тя я хвърли настрани и го ритна с всичка сила в областта на слабините.
Е, както можете да предположите, Лудвиг Шмайкел определено се сгъна на две, като в същото време получи и удар в ухото. А когато се строполи на земята, той беше нападнат. Беше връхлетян от момиче, което го удряше, дращеше и унищожаваше. Момиче обзето от неистова ярост. Кожата му беше толкова топла и мека. Кокалчетата и ноктите й бяха толкова страховито твърди и остри, макар и малки.
— Ти, Saukerl. — Гласът й също можеше да дращи. — Arschloch! Можеш ли да ми кажеш думата Arschloch буква по буква?
О, какви облаци се събраха там.
Огромни тлъсти облаци.
Тъмни и дундести.
Те се блъскаха един в друг. Извиняваха се. Движеха се и си търсеха място.
Децата, разбира се, се скупчиха наоколо, както обикновено правят, когато стане бой. Бульон от ръце, крака, викове и възклицания, който ставаше все по-гъст. Те гледаха как Лизел Мемингер пердаши Лудвиг Шмайкел, както никой през живота му не го е пердашил.
— Боже мой! — изпищя едно момиче. — Тя ще го убие.
Лизел не го уби.
Но беше близо до това.
Всъщност, единственото нещо, което я спря, беше потръпващото ухилено лице на Томи Мюлер. Все още преливаща от адреналин, Лизел го зърна да се кикоти по един толкова нелеп начин, че го свали на земята и започна да налага и него.
— Какво правиш!? — изви той жалостиво и едва след третия или четвъртия удар и появата на ярката струйка кръв от носа му тя спря.
Застанала на колене, Лизел си пое дълбоко въздух, слушайки стоновете под себе си. Тя огледа водовъртежа от лица около нея и обяви:
— Не съм глупава.
Никой не оспори това.
Когато всички влязоха в класната стая и сестра Мария видя състоянието на Лудвиг Шмайкел, започна разследване. Подозренията най-напред паднаха върху Руди и още няколко момчета, които постоянно се биеха.
— Ръцете! — нареди учителката и всяко от децата й показваше поред ръцете си, но всички те се оказваха чисти. — Не мога да повярвам! — промърмори по едно време монахинята. — Не е възможно! — Изумлението й беше предизвикано от ръцете на Лизел Мемингер, по които съвсем ясно се виждаха следи от Лудвиг Шмайкел с цвят на ръжда. — В коридора! — отсече сестра Мария за втори път този ден. Всъщност, за втори път през този час.
Този път пердахът не беше малък. Не беше и среден. Това беше майката на всички наказания в коридора — големия Watschen, така да се каже. В крайна сметка Лизел едва сядаше на чина си до края на седмицата. И този път от класната стая не се чуваше смях, защото всички слушаха уплашено какво става навън.
В края на учебния ден Лизел потегли към вкъщи с Руди и другите деца от семейство Щайнер. Докато наближаваха улица „Химел“, мислите й се редяха една след друга в ума й, докато накрая я обзе дълбока мъка — проваления рецитал на „Наръчника на гробаря“, разрушеното й семейство, кошмарите й, унижението през този ден. Тя се сви в една канавка и се разхлипа. Руди беше там, до нея.
Започна да вали, хубав силен дъжд.
Курт Щайнер им извика нещо, но никой от тях не помръдна. Едното дете седеше измъчено под падащите талази дъжд, а другото стоеше до него и чакаше.
— Защо трябваше той да умре? — попита Лизел, но Руди пак не направи нищо. Не каза нищо.
Когато тя най-накрая се изправи, той я прегърна през рамо, както правят най-добрите приятели, и двамата тръгнаха. Нямаше молби за целувки. Нищо такова. Как да не се влюбиш в момче като Руди?
„Само не ме ритай през топките“, мислеше си той в това време, но не й го каза. Трябваше да минат близо четири години, за да сподели това с нея.
А сега Руди и Лизел вървяха по улица „Химел“ под дъжда.
Той беше лудият, който се беше боядисал в черно, нанасяйки поражение на света.
Тя беше крадецът на книги без думи.
Но доверете ми се, думите бяха на път и когато пристигнеха, Лизел щеше да ги държи в ръцете си като облаци и щеше да ги изстисква като дъжд.