Част втора
Свитите рамене
Момиче от мрак
Ако сте по-лекомислени, бихте казали, че за да се случи това, е бил необходим само малко огън и определено количество човешки крясъци. Навярно бихте заключили, че само това е било нужно, за да може Лизел Мемингер да се сдобие с втората си открадната книга, макар тя да димеше в ръцете й. Въпреки че запали ребрата й.
Проблемът обаче е следният:
Моментът не е подходящ, за да бъдете лекомислени.
Моментът не е подходящ да се разсейвате, да поглеждате настрани или да проверявате печката, защото когато крадецът на книги открадна втората си книга, не само че имаше много фактори, свързани с желанието й да направи това, но самото деяние провокира най-важните неща, които щяха да последват. Тази кражба положи основите на една дълга поредица от посегателства над книги. Тя щеше да вдъхнови Ханс Хуберман да измисли план как да помогне на един еврейски юмручен боец. И пак тя щеше да покаже на мен, още веднъж, че една възможност води до друга, също както един риск води до още рискове, един живот до още живот и една смърт до още смърт.
В известен смисъл това беше съдба.
Нали разбирате, някои може би ще кажат, че нацистка Германия е била построена върху антисемитизма, един свръхревностен водач и нация от изпълнени с омраза фанатици, но истината е, че всички тези неща можеха да не доведат до нищо съществено, ако германците нямаха слабост към една определена дейност.
Да горят.
Германците обичаха да горят разни неща. Магазини, синагоги, Райхстази, къщи, лични вещи, трупове и, разбира се, книги. Те намираха удоволствие в едно добро горене на книги, което пък даваше възможност на хората със специално отношение към книгите да се доберат до заглавия, които иначе бяха недостъпни за тях. Ние вече познаваме човек с такива наклонности и това беше момичето с тънки кости на име Лизел Мемингер. На нея наистина й се наложи да чака 463 дни, но си струваше. В края на един следобед, в който бе имало много вълнение, много красиво зло, един окървавен глезен и плесница от приятелска ръка, Лизел Мемингер постигна втория си успех. „Свити рамене“. Това беше синя книга с червени букви, гравирани върху корицата, и малка картинка на кукувица под заглавието, също в червено. Поглеждайки назад, Лизел не се срамуваше от постъпката си. Напротив, онова, което чувстваше в стомаха си, приличаше повече на гордост. А самото желание да я открадне беше провокирано от гняв и тъмна омраза. Всъщност на 20 април — рожденият ден на фюрера — когато тя грабна книгата изпод тлеещата купчина пепел, Лизел беше момиче, направено от мрак.
Въпросът, разбира се, е защо?
На какво имаше да се гневи?
Какво се беше случило през изминалите четири-пет месеца, за да се стигне до такива чувства?
Накратко, отговорът се простираше от улица „Химел“ до фюрера, сетне до неоткриваемото местонахождение на истинската й майка и обратно.
Като повечето нещастия и това започна с едно недвусмислено щастие.
Радостта от цигарите
Към края на 1939 г. Лизел вече се беше пригодила доста добре към живота в Молкинг. Тя все още сънуваше кошмари с брат си и тъгуваше по майка си, но сега вече имаше и своите утехи.
Тя обичаше баща си, Ханс Хуберман, и дори приемната си майка, въпреки непрестанните ругатни и обиди. Обичаше и мразеше най-добрия си приятел, Руди Щайнер, което беше съвсем в реда на нещата. Гордееше се също с факта, че въпреки провала й в класната стая, четенето и писането й определено се подобряваха и съвсем скоро можеха да бъдат наречени прилични. Всичко това доведе до някаква форма на задоволство, което скоро щеше да нарасне, доближавайки се до понятието Щастие.