17 декември.
Тя помнеше датата добре, защото беше точно седмица преди Коледа.
Както обикновено, нощният й кошмар прекъсна съня й и тя беше събудена от Ханс Хуберман. Ръката му държеше потния плат на пижамата й.
— Влакът? — прошепна той.
— Влакът — потвърди Лизел.
Тя си пое дълбоко въздух и когато беше готова, започнаха да четат Единайсета глава от „Наръчника на гробаря“. Завършиха я малко след три часа и им остана само последната глава, която се казваше „Почитайки гробището“. Татко с очи, подути от умора, и лице, обрасло в гъсти бакенбарди, затвори книгата в очакване на остатъка от съня си. Но не го получи.
Лампата бе угасена едва преди минута, когато Лизел му заговори в тъмното.
— Татко?
Той издаде само някакъв гърлен звук.
— Буден ли си, татко?
— Ja.
Облегната на лакът:
— Много те моля, нека да завършим книгата.
Чу се дълга въздишка, дращене на ръка по бакенбарди и след това светлината. Той отвори книгата и започна:
— Глава Дванайсета: Почитайки гробището.
Те четоха през ранните часове на утрото, обграждайки и пишейки думите, които тя не разбираше, прелиствайки страниците към дневната светлина. На няколко пъти татко почти заспа, предавайки се на лепкавата умора в очите му и на климането на главата му. Всеки път Лизел го хващаше, но тя не беше нито толкова самоотвержена, че да го остави да спи, нито толкова самолюбива, че да се чувства обидена. Тя беше момиче, което трябваше да изкачи цяла една планина.
Най-накрая, когато мракът навън започна да се разкъсва, те свършиха. Последният пасаж звучеше горе-долу така:
Ние, хората от Погребалното сдружение на град Байерн, се надяваме, че сме ви забавлявали и информирали за процедурите, мерките за безопасност и задълженията на гробокопачеството. Желаем ви успех в кариерата ви в погребалното изкуство и се надяваме, че тази книга ви е помогнала по някакъв начин.
Когато книгата беше затворена, те си размениха погледи.
— Направихме го, а? — каза татко.
Лизел, наполовина завита с одеялото, изучаваше черната книга в ръката му с нейните сребърни букви. Тя кимна с пресъхнала уста и гладна в ранната утрин. Това беше един от онези мигове на съвършена умора, когато не само си свършил работата си, но си победил и нощта.
Татко се протегна със свити юмруци и очи, които бяха така здраво затворени, сякаш всеки момент щеше да се чуе стържене. А навън беше утрин, която не смееше да бъде дъждовна. Те и двамата станаха и тръгнаха към кухнята и там, през мъглата на заскрежения прозорец, видяха розовите ивици светлина върху снежните покриви на улица „Химел“.
— Виж цветовете — каза татко. Трудно е да не харесваш човек, който не само забелязва цветовете, но и говори за тях.
Лизел все още държеше книгата. Тя я стисна още по-здраво, когато снегът стана оранжев. На един от покривите видя малко момче, което седеше и гледаше към небето.
— Името му е Вернер — рече тя. Думите се отрониха неволно от устата й.
— Да — каза татко.
В училище нямаше повече препитвания по четене, но Лизел все повече трупаше самочувствие и една сутрин взе някакъв случаен учебник, за да види дали може да се справи с него. Оказа се, че може да прочете всяка една дума, но скоростта й си оставаше доста по-бавна от тази на другите ученици. Много по-лесно е да бъдеш на границата на нещо, осъзна тя, отколкото да постигнеш самото нещо. Трябваше й още време.
Един следобед беше изкушена да открадне книга от библиотеката в класната стая, но откровено казано, перспективата да получи поредния Watschen от ръцете на сестра Мария се оказа достатъчно силна спирачка. Освен това не гореше чак от желание да открадне книгите от училищната библиотека. Тази липса на интерес може би се дължеше на катастрофалния й ноемврийски провал в четенето, но Лизел не беше сигурна.
Тя вече не се обаждаше в час.
Нито пък гледаше предизвикателно.
С настъпването на зимата престана да бъде жертва на изблиците на неудовлетвореност на сестра Мария, предпочитайки да наблюдава как извеждат другите в коридора, за да получат каквото са си заслужили. Не беше особено приятно да слушаш как някой друг си пати навън, но фактът, че е някой друг вместо теб, макар да не беше истинска утеха, носеше все пак известно облекчение.
Когато училището прекъсна за кратко за Weihnachten5, Лизел дори пожела на сестра Мария „весела Коледа“, преди да тръгне за вкъщи. Знаейки, че Хуберманови на практика са във фалит (защото плащанията по дълговете и наема бяха по-големи от постъпленията им), тя не очакваше никакъв подарък. Може би само по-празнична трапеза. За нейна изненада обаче на Бъдни вечер, след като стоя в църквата до полунощ заедно с мама, татко, Ханс Младши и Труди, когато се върнаха вкъщи, Лизел видя под коледното дърво нещо увито във вестник.