— Подарък от дядо Коледа — каза татко, но момичето не се хвана на тази въдица. Тя прегърна поред двамата си приемни родители, преди още да е изтупала снега от раменете си.
Когато разви хартията, намери вътре две малки книги. Първата беше „Кучето Фауст“, написана от човек на име Матеус Отлеберг. Предстоеше й да прочете тази книга тринайсет пъти. На Бъдни вечер прочете първите две страници на кухненската маса, докато татко и Ханс Младши спореха за нещо, което тя не разбираше. Нещо, което се казваше „политика“.
По-късно почетоха още малко в леглото, придържайки се към традицията да обграждат думите, които не знаеше, и да ги записват. „Кучето Фауст“ имаше и картинки — очарователни рисунки на немска овчарка с неприличния навик да се лигави и способност да говори.
Втората книга се казваше „Фарът“ и беше написана от жена, Ингрид Рипинщайн. Тази книга беше малко по-дълга и затова Лизел можа да я прочете само девет пъти, като скоростта й се увеличаваше с малко след края на всеки плодотворен прочит.
Беше няколко дни след Коледа, когато тя зададе един въпрос относно книгите. Те ядяха в кухнята. Гледайки пълните лъжици грахова супа, които влизаха в устата на мама, Лизел реши да пренасочи вниманието си към татко.
— Има нещо, което трябва да ви попитам.
Първоначално, никакъв отговор.
— Е?
Това беше мама, все още с наполовина пълна уста.
Исках само да знам откъде намерихте пари за моите книги?
Кратка усмивка над лъжицата на татко.
Наистина ли искаш да знаеш?
— Разбира се.
Татко извади от джоба си каквото беше останало от дажбата му тютюн за днес и започна да си свива цигара, а Лизел стана нетърпелива.
— Ще ми кажеш ли или не?
— Но аз току-що ти казах, детето ми — засмя се татко. Той приключи с първата цигара, хвърли я на масата и се зае да свива втора. — Ето така.
В този момент мама приключи със супата, пускайки шумно лъжицата си в празната чиния, потисна едно картонено оригване и отговори вместо него:
— Този Saukerl — каза тя. — Знаеш ли какво направи той? Той сви всичките си мръсни цигари, сетне отиде на пазара, докато беше в града, и ги изтъргува с някакви цигани.
— Осем цигари за книга. — Татко победоносно бутна една в устата си. Запали я и вдиша дълбоко дима. — Да благодарим на Бог за цигарите, а, мамо?
Мама само му хвърли един от типичните си погледи на отвращение, последван от най-обичаната дума в речника й — „Saukerl“.
Лизел си размени обичайното намигване с татко и доизяде супата си. Както винаги, една от книгите й беше до нея. Не можеше да отрече, че отговорът на въпроса й беше повече от задоволителен. Не бяха много хората, които можеха да кажат, че образованието им е било заплатено с цигари.
Мама от своя страна каза, че ако Ханс Хуберман го е бивало поне малко, той е щял да размени тютюна си за нова рокля, от каквато тя отчаяно се нуждаела, или за по-добри обувки.
— Но не… — сипеше тя думите си в мивката. — Когато става дума за мен, ти предпочиташ да си изпушиш цялата дажба, нали така? Плюс тази на някои от съседите ни.
Но след няколко вечери Ханс Хуберман се прибра у дома с кутия яйца.
— Съжалявам, мамо. — Той ги сложи на масата. — Но никъде не намерих обувки.
Мама обаче не се оплака.
Тя дори си тананикаше, докато готвеше яйцата и беше на крачка от това да ги изгори. Изглежда, че цигарите можеха да носят много радости и в дома на Хуберманови цареше щастие.
То свърши няколко седмици по-късно.
Градският разносвач
Проблемите започнаха с прането, а сетне бързо изникнаха и други.
Веднъж, докато обикаляха клиентите си в Молкинг, един от тях — Ернст Фогел, й съобщи, че не може повече да си позволи да дава дрехите си за пране и гладене.
— Времената са такива — извини се той. — Става все по-трудно. Войната направи живота ни по-тежък. — Той погледна към момичето. — Сигурен съм, че получавате издръжка за това, че гледате малката, нали?