За голяма изненада на Лизел мама беше като онемяла.
Тя държеше в ръцете си празна торба.
Хайде, Лизел.
Думите не бяха изречени. Вместо това момичето беше повлечено грубо.
— Съжалявам, фрау Хуберман! — извика Фогел от стълбите, докато вятърът развяваше безжизнено мазните му кичури коса пред челото му.
Лизел му махна.
Той й махна в отговор.
А мама й се скара.
— Не му махай на този Arschloch — рече тя. — И върви по-бързо!
Тази вечер, докато Лизел беше във ваната, мама я жулеше особено силно, като през цялото време си мърмореше нещо по адрес на „този Saukerl Фогел“, имитирайки го през интервали от две минути:
— Сигурен съм, че взимате издръжка за малката… — нареждаше тя изкарвайки яда си на голия гръб на момичето. — Не струваш чак толкова много, Saumensch. Нали знаеш, че не съм забогатяла от теб.
Лизел седеше там и понасяше всичко.
Седмица след този инцидент Роза я замъкна в кухнята и я сложи да седне на масата.
— Виж какво, Лизел — каза тя, — тъй като и без това прекарваш половината си време на улицата, играейки футбол, би могла да свършиш нещо полезно междувременно.
— Какво имаш предвид, мамо — попита Лизел, гледайки надолу към ръцете си.
— Отсега нататък ти ще взимаш и ще разнасяш прането вместо мен. Тези богаташи по-трудно ще се отказват от услугите ни, ако ти стоиш срещу тях. Ако те питат къде съм аз, казвай им, че съм болна. И се постарай да изглеждаш тъжна. Ти си достатъчно мършава и бледа, за да будиш съжаление.
— Хер Фогел не ме съжали.
— Е добре… — Раздразнението й беше очевидно. — Другите може би пък ще те съжалят. Затова недей да спориш.
— Да, мамо.
За момент втората й майка като че ли се канеше да я утеши и да я потупа по рамото.
Ти си добро момиче, Лизел. Добро момиче. Туп, туп, туп.
Но тя не направи нищо такова.
Вместо това Роза Хуберман стана, избра една дървена лъжица и я тикна под носа на Лизел. От нейна гледна точка, това беше въпрос на необходимост.
— След като отнесеш прането на някой от адресите, взимаш парите и се прибираш право вкъщи, колкото и малко да са. Никакво ходене при татко, ако е сбъркал да си намери някаква работа. И никакво мотаене с този малък Saukerl, Руди Щайнер. Право вкъщи.
— Да, мамо.
— И когато носиш тази торба, носи я, както трябва. Не я люлей, не я пускай на земята, не я мачкай и не я хвърляй през рамо.
— Да, мамо.
— Да, мамо. — Роза Хуберман беше голям и ревностен имитатор. — По-добре гледай да не сбъркаш нещо, Saumensch. Защото ако го направиш, аз ще разбера. Знаеш това, нали?
— Да, мамо.
Повтарянето на тези две думи често беше най-добрият начин да оцелееш, а също и стриктното придържане към нарежданията на Роза Хуберман. И от този ден Лизел тръгна по улиците на Молкинг, от бедните към богатите къщи, взимайки и разнасяйки прането. В началото се чувстваше самотна, но никога не се оплака на никого. А първият път, когато тръгна с торбата из града, тя зави зад ъгъла на улица „Мюнхен“, погледна и в двете посоки и силно я завъртя — пълен кръг на 360 градуса — и след това провери съдържанието вътре. Слава богу, дрехите не бяха намачкани. Никакви тънки. Само усмивка и обещание да не прави повече така.
Общо взето, Лизел се забавляваше. Тя не получаваше дял от заплащането, но да бъде извън къщата и да обикаля улиците без мама, само по себе си беше нещо прекрасно. Нямаше сочене с пръст и ругатни. Нямаше хора, които да я зяпат, докато й се карат, че не държи торбата, както трябва. Само спокойствие и мир.
Освен това някои от хората й станаха симпатични:
* Семейство Фафелхюрвер разглеждаха прането и казваха, Ja, ja, sehr gut, sehr gut. Лизел си представяше, че те правят всичко по два пъти.
* Любезната Хелена Шмид й подаваше парите с изкривена от артрита ръка.
* Вайнгартнерови имаха котарак с увиснали мустаци, който винаги се появяваше на вратата заедно с тях. Наричаха го малкият Гьобелс и беше кръстен на дясната ръка на Хитлер.
* И фрау Херман, жената на кмета, която стоеше в огромния студен коридор с бухнали коси. Винаги безмълвна. Винаги сама. Никога не пророни дума, нито веднъж.
Понякога Руди я придружаваше.
— Колко пари имаш там? — попита той един следобед. Беше почти тъмно и тъкмо минаваха покрай магазина на улица „Химел“. — Предполагам, си чула за фрау Дилер? Казват, че имала в магазина си скрити бонбони и ако платиш достатъчно…