— Дори не си го и помисляй. — Лизел винаги стискаше парите здраво. — Ти нямаш такава майка като мен.
Руди сви рамене.
— Е, бях длъжен да опитам.
В средата на януари в училище децата насочиха усилията си към писането на писма. След като усвоиха основните положения, всеки ученик трябваше да напише по две писма, едно до приятел и още едно до някой от друг клас.
Писмото на Руди до Лизел изглеждаше така:
Скъпа Saumensch,
Все още ли си толкова безполезна във футбола, както беше последният път, когато играхме. Надявам се да е така. Това означава, че отново ще мога да мина покрай теб като Джеси Оуенс на Олимпийските игри…
Когато сестра Мария го откри, тя му зададе един въпрос, много приятелски:
Не е нужно да се казва, че Руди отговори отрицателно, листът беше скъсан и той започна отново. Второто писмо беше адресирано до момиче на име Лизел и в него се питаше какви са хобитата й.
У дома, докато разсъждаваше над писмото, което й беше дадено за домашно, Лизел реши, че е нелепо да пише на Руди или някой друг Saukerl. В това нямаше никакъв смисъл. Докато пишеше в мазето, тя заговори на татко, който в това време отново пребоядисваше стената.
И той, и па̀рите от боята се обърнаха едновременно.
— Was wuistz? — Това беше най-грубата форма, която можеше да придобие немският език, но думите бяха изречени абсолютно приятелски. — Да, какво?
— Ще мога ли да напиша писмо на мама?
Пауза.
— Защо ти е да й пишеш писмо? При положение, че всеки ден ти е на главата. — На лицето на татко беше изписана дяволита усмивка. — Това не ти ли стига?
— Не тази мама. — Тя преглътна.
— О. — Татко се върна при стената. — Е, предполагам, че би могла. Ще изпратиш писмото на онази жена… как й беше името… която те доведе тук и те посети няколко пъти. От Агенцията по осиновяване.
— Фрау Хайнрих.
— Същата. На нея трябва да го изпратиш. И вероятно тя ще може да го препрати на майка ти. — Дори и в този момент той звучеше неубедително, сякаш говореше между другото. По време на кратките си посещения фрау Хайнрих също свиваше устни, когато станеше дума за майка й.
Вместо да попита какво не е наред, Лизел се зае веднага да пише, решавайки да загърби лошото предчувствие, което се затаи в нея. Трябваха й три часа и шест чернови, за да завърши писмото и да разкаже на майка си всичко за Молкинг, за татко и неговия акордеон, за невероятните подвизи на Руди Щайнер и делата на Роза Хуберман. Тя обясни също колко е горда, че вече може да чете и да пише по малко. На другия ден пусна писмото в магазина на фрау Дилер с марка от чекмеджето на кухненската маса. И започна да чака.
Вечерта, когато написа писмото, дочу разговор между Ханс и Роза.
— Защо трябва да пише писмо на майка си? — попита мама. Гласът й беше изненадващо спокоен и загрижен. Както можете да предположите, това доста обезпокои момичето. То предпочиташе да чуе как се карат. Шепнещите родители не вдъхват много доверие.
— Тя ме помоли — отвърна татко — и аз не можах да й кажа не. Как бих могъл?
— Боже мой. — Отново шепнене. — Тя просто трябва да я забрави. — Кой знае къде е? И кой знае какво са й направили?
В леглото Лизел обгърна тялото си здраво с ръце. Беше объркана.
Мислеше за майка си и си повтаряше въпросите на Роза Хуберман.
Къде е?
Какво са й направили?
И кои в края на краищата бяха те?
Мъртви писма
Бързо пренасяне напред към мазето, септември 1943.
Едно четиринайсетгодишно момиче пише нещо в малка книга с тъмна подвързия. То е слабичко, но силно и е видяло много неща. Татко седи с акордеона в краката си. Той казва:
— Знаеш ли, Лизел? Аз почти бях готов да ти напиша отговор и да сложа долу името на майка ти. — Той почесва крака си там, където е бил гипсът. — Но не го направих. Не можах.
На няколко пъти през остатъка от януари и през целия февруари на 1940 г., когато Лизел проверяваше пощенската кутия за отговор от майка си, сърцето на втория й баща се късаше от мъка. „Съжалявам — казваше той. — И днес няма нищо, а?“ Впоследствие тя си даде сметка, че цялото упражнение е било безсмислено. Ако майка й можеше да го направи, тя несъмнено би се свързала вече с хората от Агенцията по осиновяване, със самата Лизел или с Хуберманови. Но нямаше нищо.