И за да станат нещата още по-лоши, през средата на февруари Лизел получи писмо от други клиенти на Роза Хуберман, семейство Фафелхюрвер, които живееха на улица „Хейде“. Двамата стояха на вратата, високи като върлини, и я гледаха меланхолично.
— Това е за майка ти — каза мъжът, подавайки й плика. — Кажи й, че съжаляваме. Кажи й, че съжаляваме.
Това не беше добра вечер за Хуберманови.
Дори когато Лизел се оттегли в мазето, за да пише петото писмо до майка си (всъщност, само първото беше изпратено), тя чуваше как Роза ругае и нарежда по адрес на „задниците Фафелхюрвер“ и „онзи отвратителен Ернс Фогел“.
— Feuer soll’n’s brunzen fur einen Monat! — изкрещя тя по едно време. Превод: „Дано всички да пикаят огън цял месец!“
Лизел пишеше.
Когато дойде рожденият й ден, нямаше подарък. Нямаше подарък, защото нямаше пари, а по това време татко беше свършил тютюна.
— Казах ти. — Мама го сочеше с пръст. — Казах ти да не й даваш и двете книги за Коледа. Но не. И послуша ли ме тогава ти? Разбира се, че не!
— Знам! — Той се обърна спокойно към момичето. — Съжалявам, Лизел. Просто не можем да си го позволим.
Лизел го прие. Тя не тръгна да се оплаква, да хленчи и да тропа с крак. Просто преглътна разочарованието си и реши да поеме един пресметнат риск — да си направи сама подарък. Щеше да събере всички трупащи се писма до майка си, щеше да ги пъхне в един плик и щеше да ги прати, използвайки една съвсем малка част от парите за пране и гладене. Сетне, разбира се, щеше да понесе полагащия се Watschen, най-вероятно в кухнята, без да издаде нито звук.
Три дни по-късно планът й се осъществи.
— Част от парите липсват. — Мама ги преброи за четвърти път, докато Лизел беше до печката. Там беше топло и бликащият поток от кръв в тялото й завираше. — Какво е станало, Лизел?
— Сигурно са ми дали по-малко от обикновеното — излъга тя.
— Ти преброи ли ги?
— Похарчих ги, мамо — капитулира момичето.
Мама пристъпи към нея. Това не беше добър знак. Тя беше много близо до дървените лъжици.
— Какво си направила?
Преди да успее да отговори, дървената лъжица се стовари върху нея като божие наказание. По тялото й, една след друга, се появиха парещи червени следи. Когато всичко свърши, както беше на пода, момичето погледна нагоре и обясни.
Имаше едно туптене и жълта светлина, която заливаше всичко. Очите й примигваха.
— Изпратих писмата си.
Тогава се случиха три неща. Тя усети праха от пода по себе си, стори й се, че дрехите й са по-скоро до нея, отколкото на нея, и разбра, че всичко това е напразно — майка й никога нямаше да й отговори и тя никога повече нямаше да я види. Осъзнаването на това беше като втори Watschen. От него болеше жестоко и не спря много минути.
Над нея Роза изглеждаше като петно, но скоро се проясни, когато картоненото й лице се надвеси по-близо. Тя стоеше там, мрачна и в цялата си пълнота, държейки дървената лъжица до себе си като тояга. Сетне протегна ръка и каза тихо:
— Съжалявам, Лизел!
Лизел я познаваше достатъчно добре, за да знае, че тя не съжалява за боя.
Докато лежеше там в праха под мъждивата светлина, червените отпечатъци се уголемиха и станаха като кръпки върху кожата й. Дишането й се успокои и една заблудена жълта сълза се търкулна по лицето й. Чувстваше тялото си върху пода. Ръка, коляно. Лакът. Буза. Мускул на прасец.
Подът беше студен, особено там, където беше бузата й, но тя не можеше да се помръдне.
Никога повече нямаше да види майка си.
Близо час Лизел остана просната под кухненската маса, чак докато татко си дойде и взе акордеона. Едва тогава се надигна и започна да се съвзема.
Когато по-късно писа за тази вечер, тя не изпитваше никаква неприязън към Роза Хуберман или пък към майка си. За нея те бяха само жертви на обстоятелствата. Единствената мисъл, която се връщаше отново и отново в ума й, беше за жълтата сълза. Знаеше, че ако в кухнята беше тъмно, сълзата щеше да бъде черна.
Но там наистина беше тъмно, каза си Лизел.
Колкото и пъти да се връщаше към сцената с жълтата светлина в кухнята, на нея й беше трудно да си я представи. Тя беше набита в тъмното и бе останала да лежи на студения, тъмен, кухненски под. Дори музиката на татко беше с цвета на тъмнината.