Ханс Младши имаше очите и ръста на баща си. Сребърното в неговите очи обаче не беше топло като при татко, защото те принадлежаха на фюрера. Освен това той имаше по-едър кокал, стърчаща руса коса и кожа с цвета на жълтеникава боя.
Труди, или Трудел, както често я наричаха, беше само с няколко сантиметра по-висока от мама. Тя беше наследила досущ злополучната клатушкаща се походка на Роза Хуберман, но всичко останало в нея беше по-нежно. Като прислужница в богатата част на Мюнхен, на Труди вероятно й беше омръзнало от деца, но тя винаги намираше сили да каже няколко усмихнати думи на Лизел. Имаше меки устни. Тих глас.
Те пристигнаха заедно с влака от Мюнхен и не беше нужно много време, за да се появи отново старото напрежение.
— Е, приеха ли те? — Ханс Младши започна оттам, където бяха свършили на Коледа.
— Къде?
— Ха, познай! В партията, разбира се.
— Не, мисля, че са забравили за мен.
— Но защо не опита отново? Не можеш просто да си седиш и да чакаш новият свят да ти дойде наготово. Трябва да се размърдаш и да станеш част от него… въпреки миналите си грешки.
Татко вдигна глава.
— Грешки? Допуснал съм много грешки в живота си, но това, че не влязох в нацистката партия, не е една от тях. Молбата ми все още е при тях, знаеш това, но не мога да отида да им се моля. Аз просто…
И точно в този момент се почувства едно силно потреперване.
То влезе, танцувайки, през прозореца заедно с лекия ветрец. Може би това беше полъхът от Третия райх, който набираше сила. Или пък дъхът на Европа. Тъй или иначе това потрепване стигна до тях, когато металическите им очи се удариха със звънтене като тенекиени канчета в кухнята.
— Никога не те е било грижа за тази страна — каза Ханс Младши. — Във всеки случай, не и достатъчно.
В очите на татко се появиха люспи ръжда. Това не спря Ханс Младши. Той погледна по някаква причина към момичето. Поставила трите си книги изправени на масата, сякаш водеха разговор, Лизел изговаряше беззвучно думите, докато сричаше от една от тях.
— И какви глупости чете това момиче? Тя трябва да чете „Mein Kampf“
Лизел вдигна глава.
— Не се тревожи, Лизел — рече татко. — Ти просто си чети. Той не знае какво говори.
Но Ханс Младши не беше свършил. Той пристъпи напред и отсече:
— Или си с фюрера, или си срещу него. И аз виждам, че ти си срещу него. Винаги си бил срещу него. — Лизел наблюдаваше лицето на Ханс Хуберман, хипнотизирана от тънките му стиснати устни и суровата линия на долната му челюст. — Жалко е да гледаш как един мъж само си стои и не прави нищо, докато цяла една нация разчиства боклуците и става велика.
Труди и мама седяха смълчани, изплашени, също като Лизел. Във въздуха се носеше миризма на зеленчукова супа, на нещо изгоряло и на сблъсък на воли.
Всички очакваха следващите думи.
И те дойдоха от сина. Само три.
— Ти си страхливец.
Той ги запрати в лицето на татко и бързо напусна кухнята и къщата.
Превъзмогвайки безсилието си, татко отиде до вратата и извика подир сина си.
— Страхливец! Аз ли съм страхливец?! — Но сетне се втурна умоляващо след него. Мама се завтече към прозореца, дръпна припряно знамето и го отпори широко. Тя, Труди и Лизел се скупчиха там, гледайки как бащата настига сина си и го хваща за ръката, молейки го да спре. Те не чуха нищо, но начинът, по който Ханс Младши се отскубна, беше достатъчно гръмък. Сцената, при която татко го наблюдаваше да се отдалечава, достигна до тях като оглушителен тътен от улицата.