Последваха шеговити коментари и още едно яростно „Хайл Хитлер“. Знаете ли, питам се дали някой не си загуби окото или не си навехна ръка или китка в цялата тази суматоха. Достатъчно беше да гледаш в грешната посока в грешния момент или пък да стоиш твърде близо до друг човек. Да, хората може би наистина получаваха наранявания. Лично аз мога да ви кажа, че никой не умря от това, или поне не физически. Аз, разбира се, отнесох около четирийсет милиона души преди всичко да свърши, но това май прозвуча доста метафорично. Позволете ми да се върна към огъня на открито.
Оранжевите пламъци се полюшваха над тълпата, докато хартията и книгите изчезваха в тях. Горящи думи се откъсваха от изреченията си.
От другата страна, отвъд трептящата мараня от огъня, се виждаха кафяви ризи и свастики. Хора нямаше. Само униформи и знаци.
Горе кръжаха птици. Те бяха някак привлечени от заревото и се спускаха ниско над него. А не правеха ли същото и хората? Горещината очевидно не плашеше никого.
Точно когато се канеше да избяга, я спря един глас.
— Лизел!
Гласът постепенно стигна до съзнанието. Това не беше Руди, но тя познаваше този глас.
Лизел се извърна рязко и видя, че към него е прикачено и едно лице. 0, не. Не и Лудвиг Шмайкел. Но момчето не се впусна в подигравки, както тя очакваше, нито пък каза нещо. Вместо това я задържа с ръка и посочи глезена си. Той беше смазан сред всеобщото вълнение и сега от него се процеждаше тъмна зловеща кръв. На лицето му под сплъстената руса коса беше изписано безпомощно изражение. Животно. Той беше просто животно, наранено сред мелето от себеподобните си. Животно, което скоро щеше да бъде стъпкано.
Тя успя някак да му помогне, влачейки го към периферията на площада. Където въздухът беше чист.
Те залитнаха и се отпуснаха на стълбите встрани от църквата. Тук нямаше такава навалица и можеха да си починат.
От устата на Шмайкел се откърти въздишка. Тя се плъзна надолу по гърлото и момчето вече можеше да говори.
Седнал на земята, държейки се за глезена, Шмайкел вдигна глава към лицето на Лизел Мемингер.
— Благодаря — каза той по-скоро на устата й, отколкото на очите й. Още няколко тежки поемания на въздух. — И… — В умовете и на двамата се въртяха образи от подигравките в един училищен двор, последвани от побой на същото място. — Съжалявам за… нали се сещаш?
Лизел чу думата отново. Kommunisten.
Тя предпочете обаче да насочи вниманието си към Лудвиг Шмайкел.
— Аз също.
Сетне и двамата се съсредоточиха над дишането си, защото нямаше какво друго да кажат или да сторят. Бяха направили каквото могат.
Кървавото петно върху глезена на Лудвиг Шмайкел се увеличаваше.
Една-единствена дума се облегна на рамото на момичето.
Вляво от тях пламъци и горящи книги бяха аплодирани като герои.
Вратите на кражбата
Тя остана на стълбите, чакайки татко и наблюдавайки разпиляната пепел и тленните останки от книгите. Всичко беше тъжно. Оранжевите и червени въглени приличаха на захвърлени захарни бонбони и повечето от хората се бяха разотишли. Беше видяла фрау Дилер (много доволна) и Фификус (бяла коса, нацистка униформа, вездесъщите оръфани обувки и тържествено подсвиркване). Сега оставаше само пепелта да бъде почистена и скоро по нищо нямаше да личи, че тук нещо се е случило.
Но миризмата се усещаше.
— Какво правиш?
Ханс Хуберман пристигна при стъпалата на църквата.
— Здравей, татко.
— Доколкото знам, трябваше да бъдеш пред сградата на кметството.
— Извинявай, татко.
Той седна до Лизел, преполовявайки височината си, и хвана един кичур от косата й. Пръстите му го наместиха нежно зад ухото й.
— Какво има, Лизел?
Известно време тя не каза нищо. Пресмяташе нещо наум, макар да знаеше отговора на задачата. Едно единайсетгодишно момиче може да е всичко друго, но не и глупаво.