Книгата вече беше достатъчно изстинала, за да я пъхне под униформата си. В началото й беше приятно да усеща топлината й до гърдите си. Когато обаче закрачи, тя отново започна да става гореща.
Когато се върна при татко и Волфганг Едел, книгата вече я изгаряше. Сякаш се беше запалила.
Двамата мъже я погледнаха.
Тя се усмихна.
Веднага щом усмивката изчезна от лицето й, тя почувства нещо друго. Или по-точно някой друг. Нямаше съмнение, че някой я наблюдава. Усещането беше натрапчиво и то се потвърди, когато Лизел се осмели да погледне към сенките до кметството. Встрани от групата силуети, на няколко метра от тях, стоеше един друг и Лизел осъзна две неща.
Ръцете на сянката бяха в джобовете на палтото й.
Тя имаше бухнала коса.
Ако имаше лице, изражението върху него би изразявало болка.
— Gottverdammt — промълви Лизел. — По дяволите!
— Готови ли сме да тръгваме?
В предишния миг на върховна опасност татко се беше сбогувал с Волфганг Едел и се канеше да придружи Лизел до дома.
— Готови сме — отвърна тя.
Те започнаха да се отдалечават от сцената на местопрестъплението и книгата вече я изгаряше сериозно. „Свити рамене“ се беше отпечатала върху гръдния й кош.
Докато минаваха покрай застрашителните сенки до кметството, крадецът на книги потрепна.
— Какво има? — попита татко.
— Нищо.
Но истината беше, че доста неща не бяха наред.
Изпод яката на Лизел се издигаше дим.
Около шията й се беше образувала огърлица от капчици пот. Книгата под ризата й я изяждаше.
Част трета
Mein Kampf
Пътят към вкъщи
„Mein Kampf“.
Книгата, написана от самия фюрер.
Това беше третата особено важна книга, която стигна до Лизел Мемингер, само че този път тя не я открадна. Книгата се появи на улица „Химел“ №33 може би около час, след като Лизел отново се унесе в сън след задължителния си кошмар.
Някои биха казали, че е било истинско чудо тя изобщо да притежава тази книга.
Нейното пътуване към дома на момичето започна в нощта на големия огън.
Те бяха преполовили пътя до вкъщи, когато Лизел не можа да издържи повече. Тя се наведе, извади пушещата книга изпод униформата си и смутено започна да я подхвърля от ръка в ръка.
Когато се охлади достатъчно, те и двамата се втренчиха в нея за миг, очаквайки думите.
— Какво означава това? — каза татко.
Той протегна ръка и грабна „Свити рамене“. Обяснение не беше необходимо. Очевидно беше, че момичето я е откраднало от огъня. Книгата беше гореща и влажна, синя и червена и Ханс Хуберман смутено я отвори. Страница трийсет и осма и трийсет и девета.
— Още една?
Лизел потърка ребрата си.
Да.
Още една.
— Май вече няма да се налага да търгувам с цигари? — подхвърли татко. — Не и при положение, че можеш да крадеш тези неща, вместо да ги купувам.
За разлика от него Лизел не каза нищо. Може би тя за първи път осъзнаваше, че престъплението говори само за себе си. По най-неопровержим начин.
Татко се взираше в заглавието, вероятно чудейки се какъв точно вид заплаха представляваше тази книга за умовете и сърцата на германския народ. И тогава нещо се случи.
— Значи това било! — Всяка от думите падна на ръбовете си и чупейки се, образува следващата.
Престъпникът не можа да издържи повече:
— Какво, татко? Какво е станало?
— Разбира се.
Като всеки човек, споходен от откровение, Ханс Хуберман стоеше донякъде скован. Следващите думи щяха да бъдат или изкрещени, или изобщо нямаше да бъдат изречени. Освен това, най-вероятно щяха да бъдат повторение на онова, което бе казал миг по-рано.
— Разбира се.
Този път гласът му беше като юмрук, стоварил се върху маса.
Ханс виждаше нещо. Наблюдаваше го как се движи бързо, като на състезание, но то беше твърде високо и твърде далече, за да го види и Лизел. Тя го умоляваше: