— Хайде, татко, кажи ми какво има? — Безпокоеше се, че той ще каже на мама за книгата. Както е свойствено за хората, това беше по-важно за нея от всичко друго. — Ще й кажеш ли?
— Моля?
— Знаеш какво имам предвид… Ще кажеш ли на мама?
Ханс Хуберман все още не се беше откъснал от своето видение, висок и далечен.
— Какво да й кажа?
Лизел вдигна книгата.
— За това. — Тя я размаха във въздуха като оръжие.
Татко изглеждаше объркан.
— И защо да го правя?
Тя ненавиждаше такива въпроси. Те я принуждаваха да признае грозната истина, да разкрие порочната си граблива природа.
— Защото я откраднах.
Той се приведе над нея, сетне се изправи и сложи ръка на главата й. Погали косата й с дългите си груби пръсти.
— Разбира се, че не, Лизел. Ти си в безопасност.
— И какво ще направиш тогава?
Това беше въпросът.
Какво чудодейно нещо щеше да извърши насред нищо неподозиращата улица „Мюнхен“. Преди да ви кажа, мисля, че трябва да ви разкрия какво видя Ханс Хуберман преди да вземе решението си.
— Чуй ме, Лизел. — Татко я прегърна и я побутна да вървят. — Тази книга ще бъде наша тайна. Ще я четем през нощта или през деня в мазето, също като другите — но трябва да ми обещаеш нещо.
— Само кажи какво е то, татко.
Нощта беше тиха и спокойна. Всичко слушаше.
— Ако някога те помоля да запазиш нещо в тайна, ти ще го направиш.
— Обещавам.
— Добре. А сега да вървим. Ако закъснеем още малко, мама ще ни убие, а ние не искаме това да се случи, нали? И никакво крадене на книги повече, а?
Лизел се усмихна.
Едва след време тя разбра, че през следващите няколко дни нейният втори баща успя да замени малко цигари за една друга книга, макар че тя не беше за нея. Той почука на вратата на нацисткия клуб в Молкинг и се възползва от случая да попита какво става с молбата му за членство. След като въпросът беше обсъден, Ханс им даде последните си пари и дузина цигари, а в замяна получи едно използвано копие на „Mein Kampf“.
— Приятно четене — каза един от членовете на партията.
— Благодаря — кимна в отговор Ханс.
От улицата той продължи да чува гласовете на мъжете вътре. Един от тях беше особено отчетлив:
— Той никога няма да бъде одобрен, дори да купи сто бройки от „Mein Kampf“. — Тези думи бяха посрещнати с единодушно съгласие.
Ханс държеше книгата в дясната си ръка, мислейки си за парите за пощенски разходи, за надвисналото съществувание без цигари и за приемната си дъщеря, която му беше дала тази блестяща идея.
— Благодаря ти — каза той гласно, при което един случаен минувач го запита на кого говори.
— На никого, добри човече, на никого — отвърна Ханс с присъщата си приветливост. — Хайл Хитлер! — добави той и продължи по улица „Мюнхен“, носейки страниците на фюрера.
Вероятно в този момент Ханс Хуберман бе обзет от доста смесени чувства, защото идеята му беше подсказана не само от Лизел, но и от сина му. Беше ли се появил страхът, че няма да го види никога повече? От друга страна Ханс се къпеше в екстаза на едно хрумване и все още не се опитваше да предвиди всички възможни усложнения, опасности и злокобни нелепости. Засега идеята беше достатъчна. Тя беше неунищожима. Е, превръщането й в реалност беше нещо съвсем друго. Но засега да го оставим да й се порадва.
Ще му дадем седем месеца.
Сетне ние ще дойдем за него.
И при това какво идване ще бъде само!
Библиотеката на кмета
Несъмнено към улица „Химел“ №33 се приближаваше нещо голямо, за което Лизел нищо не подозираше. Или да го кажем по-друг начин, в момента момичето си имаше други по-големи грижи:
Беше откраднала книга.
Някой я беше видял.
Крадецът на книги реагира. По очаквания начин.