Всяка нейна минута и всеки неин час минаваха под знака на тревогата, или дори на параноята. Такъв беше обичайният ефект от съзнанието за извършено престъпление, който е особено силно изразен при децата. И в такива случаи те обикновено си представят безбройните начини, по които ще бъдат заловени. Хора, които неочаквано изскачат пред теб иззад ъгъла; учители, които изведнъж разбират всеки грях, който някога си извършил; полицаи, които идват да те приберат, винаги когато трепне лист или се затръшне далечна врата.
За Лизел самата параноя се превърна в наказание, както и страхът от доставките на пране в дома на кмета. И както можете да предположите, когато моментът настъпи, Лизел удобно пропусна къщата на Гранде Щрасе. Тя се отби в къщата на болната от артрит Хелена Шмид, взе прането на влюбените в котките Вайнгартнерови, но подмина къщата на бургмайстера Хайнц Херман и съпругата му Илза.
При първия случай Лизел каза, че просто е забравила за този адрес — доста наивно обяснение според мен, имайки предвид, че кацналата на хълма къща се виждаше от целия град и беше направо незабравима. Когато за втори път се върна с празни ръце, тя излъга, че не е имало никого вкъщи.
— Нямаше никого в къщата?
Мама беше скептична. А нейният скептицизъм я подсещаше за дървената лъжица. Тя я размаха по посока на Лизел и каза:
— Връщай се там веднага и ако пак си дойдеш без пране, по-добре не си идвай изобщо!
— Настина? — Това беше отговорът на Руди, когато Лизел сподели с него какво е казала мама. — Искаш ли да избягаме заедно.
— Ще умрем от глад.
— Аз и без това умирам от глад!
Те се засмяха.
— Не — рече тя. — Трябва да го направя.
Двамата обикаляха града, както обикновено правеха, когато Руди я придружаваше. Той винаги се опитваше да бъде джентълмен и й предлагаше да носи торбата, но Лизел всеки път отказваше. Заплахата от Watschen тегнеше само над нейната глава и следователно единствено на нея можеше да се разчита, че ще носи торбата както трябва. Всеки друг можеше да се отнесе невнимателно с нея, да я усуче или да я смачка и затова не си струваше да поема рискове. Освен това ако позволеше на Руди да я носи, в замяна той можеше да поиска да получи целувка, което беше изключено. Ето защо, за да облекчи товара си, момичето прехвърляше торбата от рамо на рамо на всеки стотина крачки.
Лизел вървеше отляво, а Руди отдясно. През по-голямата част от времето Руди говореше за последния футболен мач на улица „Химел“, за това как е помагал в магазина на баща си или за каквото му дойдеше на ум. Лизел се опитваше да го слуша, но не успяваше. Онова, което чуваше, беше страх, който звънтеше в ушите й и ставаше все по-оглушителен с всяка следваща крачка към Гранде Щрасе.
— Какво правиш? Не е ли тук?
Лизел кимна, че Руди е прав. Всъщност тя се беше опитала да подмине къщата на кмета, за да спечели малко време.
— Е, върви тогава — подкани я той. Небето над Молкинг се смрачаваше. От земята лъхаше студ. — Хайде, Saumensch. — Руди остана на портата.
След пътеката имаше осем стъпала, които водеха до масивната входна врата, която приличаше на чудовище. Лизел погледна намръщено месинговото чукало.
— Какво чакаш? — извика Руди.
Лизел се извърна с лице към улицата. Имаше ли начин, имаше ли изобщо някакъв начин да избегне това? Имаше ли друга история, или да го кажем направо — имаше ли друга лъжа, за която не се е сетила?
— Нямаме цял ден. — Отново далечният глас на Руди. — Какво чакаш, по дяволите?
— Ще си затвориш ли устата, Щайнер? — Това беше вик, произнесен като шепот.
— Какво?
— Казах да млъкнеш, глупав Saukerl такъв…
Сетне тя се обърна отново към вратата, вдигна месинговото чукало и потропа три пъти, бавно. От другата страна се чуха приближаващи се стъпки.
Първоначално тя не погледна жената, а впи поглед в торбата с пране в ръката й. Изучи подробно шнурчето за стягане, докато я вземаше. Получи и парите и след това — нищо. Съпругата на кмета, която никога не говореше, просто стоеше по хавлия, а меката й пухкава коса беше вързана на къса опашка. Почувства се лек полъх. Нещо като въображаемо издихание на труп. Но отново нямаше думи и когато Лизел намери смелост да вдигне глава към нея, лицето на жената не изразяваше упрек, а пълна отчужденост. За миг тя погледна момчето зад рамото на Лизел, сетне кимна, отстъпи назад и затвори вратата. Момичето дълго остана да се взира в огромната врата пред себе си.