Выбрать главу

— Хей, Saumensch! — Никакъв отговор. — Лизел!

Лизел се обърна.

Предпазливо.

Тръгна по стълбите обратно, дълбоко погълната в размисъл.

Може би жената все пак не беше я видяла как открадва онази книга. Беше почти мръкнало. Може би това беше един от онези случаи, когато ти се струва, че някой те наблюдава, а всъщност той си гледа нещо съвсем друго или просто си мечтае. Каквато и да беше истината, Лизел не се впусна в допълнителни анализи. Тя си беше свършила работата тук и това беше достатъчно.

Отърсило се от мислите си, момичето продължи надолу по стълбите, взимайки последните три наведнъж.

— Да вървим, Saukerl. — Тя дори си позволи да се засмее. Единайсетгодишната параноя беше могъща. Единайсетгодишното облекчение беше еуфорично.

* * * НЕЩО МАЛКО * * *
ЗА НАМАЛЯВАНЕ НА ЕУФОРИЯТА
Тя се беше измъкнала, без да й се случи нищо.
Съпругата на кмета без съмнение я беше видяла.
Тя просто изчакваше подходящия момент.
* * *

Изминаха няколко седмици.

Футбол на улица „Химел“.

Четене на „Свити рамене“ между два и три часа през нощта, посткошмарно, или следобед в мазето.

Още едно благоприятно посещение на къщата на кмета.

Всичко беше прекрасно.

Докато се случи нещо.

Следващият път когато Лизел посети къщата на хълма, без Руди, възможността се откри сама. Беше ден за събиране на пране.

Съпругата на кмета отвори вратата, но този път не държеше торбата, както обикновено. Вместо това тя отстъпи настрани и даде знак на момичето с тебеширената си ръка да влезе вътре.

— Идвам само за прането. — Кръвта на Лизел изстина. Стана на трохи. Тя едва не се строполи на парчета на стълбите.

И тогава жената произнесе първата си дума. Тя протегна ръка със студени пръсти и каза:

— Warte. Чакай.

Когато се убеди, че детето ще я послуша, тя се обърна и влезе бързо вътре.

— Слава богу — въздъхна момичето с облекчение. — Тя отива да го вземе. — Лизел имаше предвид прането.

Но жената не носеше нищо подобно.

Когато дойде и се спря в една почти невъзможно крехка неподвижност, тя държеше грамада от книги, притиснати към корема си, от нивото на пъпа до началото на гърдите й. Изглеждаше толкова уязвима в очертанието на чудовищната врата. Дълги ефирни мигли и само намек за изражение на лицето. Загатване.

Ела и виж, казваше то.

„Тя ще ме подложи на мъчения — реши Лизел. — Ще ме прилъже вътре, ще запали камината и ще ме хвърли в нея заедно с книгите. Или ще ме заключи в мазето и ще ме умори от глад.“

Но въпреки това — може би примамена от книгите — тя осъзна, че влиза в къщата. Скърцането на обувките й по дъските на пода я накара да се свие плахо, а в един момент, когато дървото изстена, Лизел почти се спря. Но съпругата на кмета само извърна глава назад и продължи към една врата с цвят на кестен. Сега на лицето й беше изписан въпрос.

Готова ли си?

Лизел проточи леко шия, сякаш можеше да надникне зад вратата пред тях. Очевидно това беше знакът тя да се отвори.

— Боже мой…

Момичето произнесе тези думи гласно и те потънаха в стая, пълна със студен въздух и книги. Книги навсякъде! На всяка стена имаше претрупани и въпреки това безупречни лавици с книги. Почти беше невъзможно да се види боята върху дървото. Имаше книги с гръбчета в черни, червени, сиви и всякакви други цветове, а буквите върху тях бяха с всевъзможни стилове и размери. Това бе едно от най-красивите неща, които Лизел Мемингер бе виждала.

Тя се усмихна в почуда.

Смаяна от самото съществуване на тази стая!

Дори когато се опита да изтрие усмивката си с ръка, момичето веднага разбра, че това упражнение е безсмислено. Тя почувства как очите на жената обхождат тялото й, и когато я погледна, те се бяха спрели на нея.

Настъпи тишина, която й се струваше почти невъзможна. Тя се обтегна като ластик, готов всеки миг да се скъса. Момичето наруши мълчанието.

— Мога ли?

Двете думи увиснаха над огромното пространство, застлано с дървено дюшеме.

Жената кимна.

Да, можеш.

* * *

Постепенно стаята се сви, докато крадецът на книги вече можеше да докосне лавиците, които бяха само на няколко малки стъпки разстояние. Тя прокара опакото на ръката си по първата лавица, слушайки шумоленето на ноктите си, които се плъзгаха по гръбначния мозък на всяка една от книгите. Звукът наподобяваше музикален инструмент или нотите на бягащи крака. Момичето включи и другата си ръка. Те се надпреварваха една друга. Лавица след лавица. И се смееше. Гласът й беше свободен, високо в гърлото, и когато най-накрая се спря в средата на стаята, тя остана там дълги минути, гледайки ту лавиците, ту пръстите си.