Колко книги бе докоснала?
Колко бе почувствала?
Лизел пристъпи напред и го направи отново, този път много по-бавно и без да обръща ръката си, позволявайки на дланта си да усети всяко едно от гръбчетата на книгите. Беше като магия, като нещо прелестно, като ярки лъчи, проблеснали от полилей. На няколко пъти беше почти готова да извади някое заглавие от мястото му, но все пак не се осмели. Бяха твърде съвършени.
В един момент отново зърна жената вляво от нея. Очарователно прегърбена, тя все още крепеше кулата от книги, притисната до тялото си. Върху парализираните й устни се появи усмивка.
— Искате ли да…?
Лизел не завърши въпроса си и вместо това направи онова, което се канеше да попита. Приближи се и пое внимателно книгите от ръцете на жената. Сетне ги сложи на празното място, където бяха седели допреди малко, близо до леко открехнатия прозорец. Студът отвън нахлуваше в стаята.
За момент се замисли дали да не го затвори, но сетне се отказа. Това не беше нейната къща и не можеше да се бърка в установения ред. Вместо това се върна при дамата зад нея, чиято усмивка сега приличаше на рана и чиито ръце висяха грациозно до тялото й. Като ръцете на момиче.
И сега какво?
В стаята се възцари усещане за неловкост и Лизел хвърли един последен мимолетен поглед към стените с книги. Думите се оформиха колебливо в устата й, но все пак тя ги изстреля наведнъж.
— Трябва да вървя.
Бяха необходими три опита преди действително да тръгне.
Лизел почака няколко минути в коридора, но жената така и не се появи, и когато се върна при вратата на библиотеката, тя я видя да седи на писалището, взирайки се с празен поглед в една от книгите. Момичето реши да не я безпокои, тръгна обратно по коридора и взе прането.
Този път Лизел избягна болезненото място в дюшемето, придържайки се към лявата стена на дългия коридор. Когато затвори вратата зад себе си, се чу месингово изщракване и държейки прането до себе си, тя погали плътта на дървото.
— Тръгвай — каза си Лизел.
В началото, докато бързаше към вкъщи, беше замаяна.
Сюрреалистичното преживяване със стаята, пълна с книги, и вцепенената съкрушена жена вървеше редом с нея. Тя го виждаше върху стените на сградите, като пиеса. Може би то беше подобно на откровението на татко, свързано с Mein Kampf. Накъдето и да погледнеше, Лизел виждаше съпругата на кмета с грамадата от книги в ръце. На всеки от ъглите чуваше шумоленето на собствените си длани, които смущаваха спокойствието на лавиците. Видя отворения прозорец, полилея с прекрасната светлина. Видя и себе си как си тръгва, без да каже дума на благодарност.
Скоро нейното упоение се превърна в безпокойство и самоотвращение. Започна да се упреква.
— Ти не каза нищо. — От време на време между забързаните си стъпки тя тръсваше отривисто глава. — Нито „довиждане“. Нито „благодаря“. Нито „това е най-красивото нещо, което съм виждала“. Нищо! — Тя несъмнено беше крадец на книги, но това не означаваше, че не трябва да има никакви обноски. Не означаваше, че не може да бъде учтива.
Продължи да върви още няколко минути, борейки се със своята нерешителност.
Когато стигна улица „Мюнхен“, на колебанието й беше сложен край.
В момента, в който зърна табелата STEINER — SCHNEIDERMEISTER6, тя се обърна и хукна обратно.
Този път вече нямаше двоумение.
Момичето почука на вратата, изпращайки месингово ехо през дървото.
Scheisse!7
Пред нея стоеше не съпругата на кмета, а самият кмет. В бързината Лизел бе пропуснала да види колата, която беше паркирана отпред на улицата.
Облечен в черен костюм и с мустаци, мъжът заговори:
— Мога ли да ти помогна?
Лизел не можеше да каже нищо. Все още не. Тя стоеше приведена, останала без дъх, но за щастие жената дойде, когато се беше посъвзела поне отчасти. Илза Херман се спря зад съпруга си, малко встрани.
— Забравих — каза Лизел. Тя вдигна торбата и се извърна към съпругата на кмета. Макар и още задъхана, тя успя да изпрати посланието си в пролуката между кмета и касата на вратата, така че да стигне до жената. Думите дойдоха накъсано. — Забравих… аз просто… исках — каза Лизел, — … да ви благодаря.