На лицето на Илза Херман отново се изписа познатото болезнено изражение. Пристъпвайки до съпруга си, тя кимна едва-едва, почака и сетне затвори вратата.
На Лизел й трябваше още минута, за да може да си тръгне.
Тя се усмихна на стъпалата.
Появата на боеца
А сега ще сменим декора.
До този момент всичко ставаше прекалено лесно, не мислиш ли, приятелю? Какво ще кажеш да забравим за Молкинг за малко? Промяната ще ни се отрази добре.
Освен това тя е важна за историята.
Ще попътуваме малко, до един таен склад, и ще видим каквото е речено да видим.
На няколкостотин километра на северозапад, в Щутгарт, далече от крадците на книги, кметските съпруги и улица „Химел“, един мъж седеше в тъмното. Беше решено, че това е най-доброто място. Трудно е да намериш евреин в тъмното.
Той седеше на куфара си и чакаше. Колко дни бяха минали така?
Може би седмици наред не беше ял нищо друго освен лошия вкус на гладния си дъх и пак нищо. От време на време до него долитаха гласове и понякога копнееше за тях, искаше му се да отвори вратата и да се измъкне навън под непоносимата светлина. Но засега можеше само да седи на своя куфар-кушетка, подпрял брадичката си с ръце, усещайки как лактите изгарят бедрата му. Чувстваше унесеност, настървена унесеност, и раздразнението на един полусън, към който се прибавяше и наказанието на пода.
Не обръщай внимание на краставите си крака.
Не чеши подметките на обувките.
И не мърдай прекалено много.
Просто остави всичко, както си е, на всяка цена. Може би скоро ще дойде време за тръгване. Светлина като огнестрелно оръжие. Експлозия в очите. Може би е дошло време за тръгване. Може би вече е време, затова събуди се. Събуди се, по дяволите! Събуди се.
Вратата се отвори и над него се надвеси някаква фигура. Една ръка цопна в студените вълни на дрехите му и мръсните потоци под тях. Зад нея се чу глас.
— Макс — прошепна той. — Макс, събуди се.
Очите му не реагираха, както обикновено става при шок. Никакво трепване, никакво сепване и никаква изненада. Тези неща се случват, когато се събуждаш от някакъв лош сън, а не когато се озоваваш в такъв. Не, неговите очи се отвориха с мъка, от тъмнина към полумрак. Всъщност реагира тялото му, той се надигна и протегна ръка, за да улови празния въздух.
Сега гласът заговори утешително:
— Съжалявам, че отне толкова много време. Имах чувството, че ме наблюдават. Човекът с личната карта също се забави повече, отколкото очаквах, но… — Последва пауза. — Вече е готова. Не е кой знае с какво качество, но да се надяваме, че е достатъчно добра, за да стигнеш където трябва. — Мъжът се наведе и махна с ръка към куфара. В другата си ръка държеше нещо тежко и плоско. — Хайде, ставай. — Макс се подчини, изправи се и се почеса. Почувства изопването на костите си. — Личната карта е тук. — Това беше книга. — Пътната карта и инструкциите също трябва да дойдат тук. А ключът е залепен към вътрешната корица. — Той отвори куфара колкото може по-тихо и внимателно пъхна вътре книгата, сякаш беше бомба. — Ще дойда пак след няколко дни.
Мъжът остави една малка чанта, пълна с хляб, свинска мас и три малки моркова. До тях имаше бутилка с вода. Нямаше извинение.
— Това беше най-доброто, което можах да направя.
Отваряне на врата, затваряне на врата.
Отново сам.
Онова, което го връхлетя веднага след това, беше шумът.
Всичко беше толкова отчайващо шумно в мрака, когато останеше сам. Всеки път, когато помръднеше, се чуваше звук. Чувстваше се като човек в хартиен костюм.
Храната.
Макс раздели хляба на три части и сложи две от тях настрани. Отдаде се изцяло на онова, което беше в ръката му, дъвчеше, преглъщаше и с мъка го придвижваше по сухия коридор на гърлото си. Маста беше студена и твърда и от време на време засядаше по пътя надолу. В този момент на помощ идваха големите глътки вода, които спасяваха положението.