След това морковите.
Отново отдели два настрана и се нахвърли върху третия. Шумът бе изумителен. Несъмнено самият фюрер можеше да чуе звука от оранжевото хрускане в устата му. Зъбите му се чупеха при всеки натиск. Когато отпи от водата, беше сигурен, че ги е погълнал с нея. Следващият път, посъветва се той, първо пий.
По-късно, когато шумът отслабна и намери смелост да опипа зъбите си, за негово облекчение откри, че всеки един от тях е на мястото си, непокътнат. Направи усилие да се усмихне, но не се получи. Представи си само колко нелепо изглежда смирената му усмивка с уста, пълна с изпочупени зъби. Продължи да ги опипва още часове наред.
Отвори куфара и извади книгата.
Не можа да прочете заглавието й, а рискът да драсне клечка кибрит точно сега му се стори твърде голям.
Когато заговори, гласът му имаше привкуса на шепот.
— Моля те — каза той. — Моля те.
Всъщност говореше на човек, когото не бе срещал никога. Заедно с още няколко други важни подробности, той знаеше и името му. Ханс Хуберман. И сетне отново заговори на далечния непознат. Умоляващо.
— Моля те.
Атрибутите на лятото
Ето това е.
Вече разбирате точно какво се задаваше към улица „Химел“ в края на 1940 г.
Аз знам.
Вие знаете.
Лизел Мемингер обаче не можеше да бъде сложена в тази категория.
За крадеца на книги лятото на тази година беше просто. То се състоеше от четири главни елемента или атрибути. Понякога тя се питаше кой от тях е най-важен.
По нейно мнение „Свити рамене“ беше чудесна книга. Всяка нощ, след като се съвземеше от поредния кошмар, на нея й ставаше приятно, че е будна, и че може да си почете. „Няколко страници?“ — питаше татко и Лизел кимваше. Понякога завършваха главата следващия следобед, долу в мазето.
Проблемът на властите с книгата беше очевиден. Главният герой беше евреин и при това представен в положителна светлина. Непростимо. Този евреин беше богат човек, на когото беше омръзнало да оставя живота да минава покрай него — нещо, което той наричаше „свиване на рамене“ по отношение на всички проблеми и удоволствия, които са отредени на човек по време на земния му път.
През ранното лято в Молкинг, докато Лизел и татко напредваха с книгата, този човек пътуваше към Амстердам по работа през една зъзнещо студена зима. Момичето се влюби в този образ — зъзнещо студена зима. „Всъщност зимата с точно такава, когато стане студено“, каза тя на Ханс Хуберман. Те седяха заедно на леглото, татко полузаспал, а Лизел будна и трескава.
Понякога тя гледаше татко, докато спи, знаейки за него едновременно и повече, и по-малко, отколкото всеки от тях подозираше. Понякога Лизел чуваше как той обсъжда с мама тежкото им финансово положение или пък двамата говорят унило, че Ханс трябва да отиде и да се види със сина си. Впоследствие се беше оказало, че младежът е напуснал квартирата си и най-вероятно вече е на път към фронта. — Schlaf gut, татко — казваше момичето в такива случаи. — Приятни сънища. — Сетне слизаше от леглото, промушвайки се покрай него, за да угаси лампата.
Следващият атрибут, както споменах, беше библиотеката на кмета.
За да дадем пример за ситуацията, ще се спрем на един хладен ден в края на юни. Руди, меко казано, беше бесен.
За коя се мислеше тази Лизел Мемингер, та да му казва, че днес трябвало да разнесе прането сама? Не беше ли той достатъчно добър, че да ходи по улиците с нея?
— Престани да се оплакваш, Saukerl — смъмри го тя. — Просто не се чувствам добре. Освен това ще изтървеш мача.
Руди погледна през рамо.
— Е добре, щом така поставяш нещата. — На устните на момчето се изписа дяволита усмивка. — Можеш да си завреш твоето пране отзад. — И с тези думи той хукна, без да губи повече време, за да се присъедини към отбора си.
Когато Лизел стигна края на улица „Химел“, тя погледна назад точно навреме, за да го види как стои пред по-близката от двете импровизирани врати. Той й махаше.
— Saukerl — каза момичето и вдигна ръка, знаейки съвършено добре, че в същия момент той я е нарекъл Saumensch. Мисля, че тези отношения бяха толкова близки до любовта, колкото беше по силите на две единайсетгодишни деца.