Тя се затича към Гранде Щрасе и къщата на кмета.
Разбира се, имаше пот и задъхано дишане.
Но това беше пътят към книгите.
Съпругата на кмета, която за четвърти път бе пуснала момичето вътре, седеше на писалището и просто наблюдаваше книгите. При второто посещение, тя бе позволила на Лизел да вземе една от книгите и да я прегледа. След това дойде още една и още една, докато момичето се натовари с половин дузина книги, някои от тях стиснати под мишница, а останалите в растящата купчина в другата й ръка.
Сега, докато Лизел стоеше в хладната стая, стомахът й шумно се оплака, но никаква реакция не последва от нямата осакатена жена. Тя отново беше по хавлия и макар на няколко пъти да бе погледнала момичето, нито веднъж не задържа погледа си задълго. Обикновено обръщаше повече внимание на нещо до него, нещо липсващо. Прозорецът беше широко отворен, правоъгълна хладна уста, от която от време на време идваха поривисти дихания.
Лизел седна на пода. Книгите бяха разпилени около нея.
След четирийсет минути си тръгна. Всяка книга беше върната на мястото й.
— Довиждане, фрау Херман. — Думите винаги идваха като шок. — Благодаря ви.
Сетне жената й плащаше и тя си тръгваше. Задължен да дава обяснение за всяко свое закъснение, крадецът на книги хукваше към вкъщи.
Истинското лято дойде, стаята с книги стана по-топла и с всяка следваща доставка на пране, подът беше все по-малко болезнен. Лизел сядаше с малка купчина книги до себе си и прочиташе по няколко параграфа от всяка, опитвайки се да запомни думите, които не знаеше, за да попита татко за тях, когато се прибере у дома. След време, като голяма, когато писа за тези книги, Лизел вече не помнеше заглавията им. На нито една. Може би ако ги беше откраднала, щеше да бъде по-добре подготвена.
Помнеше обаче, че на вътрешната корица на една от книгите с картинки имаше име, изписано с тромав почерк:
Лизел прехапа устни, но не можа да издържи дълго на изкушението. Без да става от пода, тя се извърна, вдигна глава към облечената в хавлия жена и направи своето запитване:
— Йохан Херман — каза момичето. — Кой е той?
Жената погледна встрани от нея, някъде до коленете й.
Лизел бързо съжали за постъпката си.
— Извинете. Не трябваше да задавам такива въпроси… — Тя остави изречението да умре от собствената си смърт.
Лицето на жената не се промени, но все пак тя съумя някак да отговори.
— Той не е нищо сега в този свят — обясни фрау Херман. — Той беше мой…
— Освен всичко друго — рече жената, — той замръзна до смърт. — За кратко тя закърши ръце и след това го повтори: — Той замръзна до смърт, сигурна съм в това.
Съпругата на кмета беше просто член на една световна бригада. Сигурна съм, че сте виждали такива като нея. Във вашите истории, стихотворения и филмите, които обичате да гледате. Те са навсякъде, тогава защо не и тук? Защо не и в една красива къща на хълм в малък германски град? Това е толкова добро място за страдание, колкото и всяко друго.
Всъщност Илза Херман бе решила да направи от страданието свой триумф. Когато то отказа да си отиде, тя отстъпи и се остави в негово владение. Прегърна го.
Тя можеше да се застреля, да си издере лицето или пък да се впусне в други методи на самонараняване, но вместо това избра онова, което й се струваше най-слабата форма — да понася неудобствата на времето. Доколкото Лизел знаеше, Илза Херман се молеше за студени и дъждовни летни дни. И през по-голямата част от времето молитвите й се сбъдваха.
Когато Лизел си тръгна този ден, тя каза нещо с огромно неудобство. Две гигантски думи бяха изтръгнати мъчително, подхвърлени през рамо и пуснати като нескопосан чифт в краката на Илза Херман. Те паднаха странично, когато момичето се извърна и ги изрече, защото вече не издържаше тежестта им. Сетне останаха да стоят заедно на пода — големи, гръмки и тромави.